Някои просто се оглеждаха и веднага напускаха.
Една вечер пристигнаха две шестнайсетгодишни момичета, току що избягали от домовете си в Калифорния. Съблякоха се за вечеря и когато разбраха, че мога да виждам останаха шокирани. Розка направо им изкара акъла. Бих казал, че доста ще трябва да поживеят, докато жизненият им опит се изравни с нейния. Но и на Розка нямаше да и е лесно в Калифорния. Напуснаха ни още на следващия ден, без до края да разберат — на оргия ли са присъствали или на нещо друго. Цялото това опипване без почти никакво чукане направо ги шашна.
Имаше също една много приятна семейна двойка от Санта Фе, бяха нещо като посредници между комуната и нейния адвокат. Имаха деветгодишно момченце, което водеше безкрайни и живописни беседи на езика на ръцете с местните деца. Появяваха се почти всяка втора седмица, оставаха за няколко дни да се попекат на слънце през деня и да участват в Събирането, през нощта. Владееха добре стенографския език и бяха така любезни нито веднъж да не ме заговорят с уста.
Нерядко се появяваха и местните индианци. Поведението им би могло да се характеризира като агресивно-шовинистично. През цялото време на пребиваването си, те оставаха демонстративно облечени в техните изтъркани дънки и протрити кожени ботуши. Но очевидно изпитваха уважение към тези хора, макар да ги смятаха за чудаци. Комуната за тях беше източник на препитание. Именно те откарваха готовата продукция, която ежедневно се транспортираше с влакчето до външната врата, продаваха я и получаваха процент. Някой от тях владееха не лошо езика на знаците. Розка твърдеше, че в бизнеса са невероятно честни.
Веднъж седмично всички родители отиваха на полето да ¤¤¤-ат.
Трябва да призная, че ставах все по-добър в стенографския език и езика на тялото. Пет месеца бяха изсвирили покрай ушите ми като морски бриз и зимата вече се задаваше.Още не бях наясно с желанията си, не знаех какво възнамерявам да правя по-нататък в живота. Живеех тук и не смеех да реша дали да си тръгна, или да остана за по-дълго време.
Решението дойде отвън.
Всъщност, то бе в пряка връзка с икономическата ситуация извън стените на комуната. Всички тук я следяха отблизо. Те осъзнаваха, че дълбоката изолация и игнорирането на чуждите проблеми е нож с две остриета и затова следяха внимателно анализите в Брайловото издание на „Ню Йорк таймз“. Един път месечно включваха и телевизора и децата им превеждаха по-интересните новини.
Така научих, че не-депресията постепенно се превръща в значително по-беззъбата инфлационна спирала. Разкриваха се нови работни места, парите отново завъртаха света. Мисля, че това бе основната причина, благодарение на която не след дълго се озовах отново навън.
Истинската причина обаче, бе много по-сложна. Свързана е с обелването на поредната люспа на стенографския език и на слоя, който лежеше под нея.
Езика на ръцете бях овладял само след няколко урока. След това научих за стенографския език и за езика на тялото и за това, колко трудно е да бъдат научени. След пет месеца упорит труд бях достигнал нивото на пет-шест годишно дете в стенографския език. Ако разполагах с още време, вероятно щях да го усвоя напълно. Не беше така обаче с езика на тялото. Там напредвах много по-трудно. Това е променлив и строго зависим от междуличностните взаимоотношения език, върху който също така оказват въздействие времето, настроението, характера. Но това не ме отчайваше.
След това научих за Докосването. Това е вероятно най-точната дума за това понятие. Как те наричаха тази четвърта степен на езика зависеше от най-различни фактори, за които ще спомена по-нататък.
За пръв път осъзнах, че има нещо такова, когато се срещнах с Джанет Рейли. Вече знаех цялата история на комуната и бях добре осведомен за водещата и роля в главните събития. Познавах всички в колонията, но дълго време не можах да я открия. Всъщност, хората тук за мен носеха имена като Белязаната, Тази-на-която-и-липсва-един-преден-зъб, или пък Мъжът с посивелите коси. Това бяха стенографски наименования, които им бях дал самият аз и останалите бяха възприели като нещо естествено. Тук в комуната, предишните имена бяха отдавна забравени. За тях те нямаха никакво значение, нищо не им казваха, нищо не означаваха.
В началото просто смятах, че докато не понауча езика излишно ще е да задавам каквито и да било въпроси за Джанет Рейли. После забелязах, че съвсем преднамерено избягват да говорят по този въпрос. Когато осъзнах причината и се убедих в правотата им, престанах да мисля за това. Името Джанет Рейли описваше онова, което тя е била там навън, но нека да не забравяме за желанието и вътре всички да са равни, да няма хора с особен статус. Тя се сляла с групата и изчезнала. Не искала да бъде открита. Много добре.