През 60-те Таос беше център на културни експерименти за различни алтернативни начини на живот. Комуни и кооперативи никнеха като гъби в онези времена из околните хълмове. Повечето от тях се разпаднаха само след няколко месеца, но няколко оцеляха. През следващите години всички групи, които имаха нови теории за живота и жадуваха да ги подложат на практическо изпитание се струпаха в тази част на Ню Мексико. Като последствие от това, пейзажът тук бе изпъстрен с прогнили вятърни мелници, панели за слънчево захранване, геодезични куполи, нудисти, философи, теоретици, месии, отшелници и не един и двама кръгли глупаци.
Таос беше страхотен. Можех да остана, в която пожелая комуна за ден или седмица, да се тъпча до насита с органичен ориз и фасул и да се наливам с козе мляко. Писнеше ли ми на едно място, отправях се накъдето ми видят очите и само след няколкочасова разходка попадах на следващото. Където ме очакваше в едни случаи нощ на горещи молитви, а в други — необуздана ритуална оргия. Някои от групите разполагаха дори с просторни обори, добре оборудвани с автоматични доилни за стадата от крави. Други пък нямаха даже кенефи, ами приклякваха където им падне. На едно място, членовете на групата ще са облечени като монахини, на друго — като квакери от едновремешна Пенсилвания. Нерядко ме посрещаха съвършено голи, обръснати и боядисани в оранжево. Имаше изцяло мъжки и чисто женски групи. В първите обикновено ме кандърдисваха да остана, от останалите можех да очаквам всичко — от покана да прекарам нощта до заплаха, че ако продължавам да се мотая край оградата от бодлива тел ще ме направят на решето.
Опитвах се да гледам непредубедено на онова, което виждах. Всички тези хора, по мое мнение вършеха нещо много важно. Те експериментираха с различни начини на живот и социално устройство, които някой ден да освободят хората от необходимостта да живеят в места като Чикаго. За мен това беше изненада. Винаги съм смятал Чикаго за неизбежен, като диарията.
Не искам да кажа, че всички бяха на прав път. Някои биха накарали Чикаго да изглежда като Шангри-Ла. В една група, например, се ширеше мнението, че връщането назад към природата значи да спиш в свински лайна и да плюскаш кльопачка, дето и плъховете не биха я помирисали. Не една и две групи бяха напълно обречени. Не след дълго от тях щяха да останат само надгробни могили и кошмарни спомени за прекараната холера.
Това, което искам да кажа е, че това място не е нито Раят, нито пък някакво негово подобие. Но имаше и успешни начинания. Някои от групите съжителстваха още от ’63-64 година и вече отглеждаха трето поколение. С разочарование открих, че повечето от тях се придържат към установените норми на поведение, макар да се срещаха и някои поразителни отклонения. Но изглежда, радикалните експерименти са били най-неплодотворни.
Останах тук да прекарам зимата. Хората не се изненадваха като ме виждаха повторно. Изглежда не бях единственият, който се скита из Таос. Рядко се задържах повече от три седмици на едно място и винаги вършех, каквото се искаше от мен. Сдобих се с нови приятели и умения, които щяха да ми послужат за в бъдеще. За малко да остана завинаги в една от групите. Доста се колебаех, но самите те ме посъветваха да не бързам с решението си. Да отида до Калифорния и след това да се върна при тях. Изглежда, бяха съвсем сигурни, че ще го направя.
И така, щом настъпи пролетта, аз се отправих към хълмовете на запад. Избягвах пътищата и спях на открито. Понякога преспивах и в някоя срещната комуна, ала с течение на времето те започнаха да се срещат все по-рядко и накрая съвсем изчезнаха. Околната природа вече не бе така красива, както по-рано.
На три дни път от последната комуна пред мен се изправи стена.
През 1964 година Съединените щати бяха пламнали от епидемия на дребна шарка, или рубеола. Рубеолата е една от най-безвредните инфекциозни болести. Опасност съществува само в първите четири месеца от бременността на жената. Инфекцията може да премине върху плода и да предизвика усложнения. Най-тежките усложнения включват глухота, слепота и мозъчни увреждания.
Но в онези времена, когато абортът не беше така широко разпространен, това бе нерешим проблем. Искат или не, заразените с рубеола жени трябваше да раждат подложените си на риск от усложнения деца. Само през ’64 се родиха над пет хиляди деца с увреден слух и зрение, докато средно-статистически преди това се раждаха не повече от 140.
През 1970 тези обречени на вечен мрак и тишина деца, бяха вече шест годишни. Проблемът с тяхното обучение вече бе назрял. Специалните институти не бяха в състояние да поемат такива количества.