Но докато все още се ровех в този проблем, осъзнах че нито един член на комуната не се отличава с някакво по-особено име. Тоест, Розка например, има най-малко сто и петдесет имена, по едно от всеки член на комуната. Всяко едно от тези имена съдържаше съответен подтекст, в който бе отразена историята на личните и взаимоотношения със съответната особа. Моите простовати имена, основани на физични характеристики бяха възприети като инфантилните названия използвани от най-малките. Децата, които все още не бяха надникнали под най-външните слоеве, не владееха умението да наричат околните с имена, които да говорят за тях, техния живот, връзките им с останалите.
Още по-голяма бъркотия настъпваше от факта, че имената се променяха с всеки изминал ден. Това беше моето първо прозрение за Докосването и трябва да призная, че в началото бях доста изплашен. Имам предвид пермутациите. Само едно обикновено математическо разлагане в ред на проблема би ни показало, че в употреба са не по-малко от тринадесет хиляди имена, които едва ли ще останат непроменени достатъчно дълго, за да успея да ги запомня. Ако например Розка ми спомене нещо за Плешивият, тя ще използва името, което му е дала след Докосването, променено от обстоятелството, че говори с мен.
За първи път осъзнавах, невероятната бездна, за чието съществувание дори не бях подозирал. Езикът, на който те разговаряха беше Докосването. Една неописуема смесица от трите досегашни метода на общуване, които бях научил, чиято същност се състоеше в непрестанната промяна. Когато говореха с мен на стенографския език, който беше основата на Докосването, аз донякъде съумявах да доловя теченията на Докосването, които се вихреха под повърхността.
Това беше език за непрестанно създаване на езици. Всеки говореше на своя собствен диалект, защото за целта използваше съвършено различен инструмент — своето собствено, неповторимо тяло и жизнен опит. Това беше език изменян от всичко. Език, който непрестанно се променяше.
Наблюдавал съм ги как само за една нощ, по време на Събирането, изграждат цяла нова група от Докосване-обусловени реакции — идиоматични, строго персонални, открито разголени в своята честност. И така нощ след нощ.
Не бях сигурен, дали съм в състояние да се разкрия до такава степен. Това, което виждах в себе си, когато се вглеждах по-внимателно, определено не ми допадаше. Потресаваща беше мисълта, че всеки един от тях знае дори повече за мен, отколкото самия аз, благодарение на онова, което им е казало моето тяло. Бях като прозрачна пеперуда в светлината на свръхмощни прожектори. Едва ли можеше да ме утеши фактът, че въпреки всичките ми недостатъци, те всички ме обичаха. Мечтаех за малко покой, за място където нараненото ми его да продължи разложението си в пълно усамотение.
В тези трудни моменти до мен неотлъчно бе Розка. Убеждаваше ме, че това е само временно, че не след дълго ще свикна да живея с най-съкровените си мисли — и то изписани на челото. Внушаваше ми, че Докосването не е толкова страшно и неприятно, колкото изглежда на пръв поглед. Науча ли веднъж стенографския и езика на тялото, Докосването израства само, като естествено продължение на тези познания. Че идва неизбежно, отвътре, без никакви усилия.
Почти бях готов да й повярвам. Но тя се издаде. Не, не, не. Не това, а нещата в нея, които нашепваха за ¤¤¤-нето ме убедиха, че като премина през тази врата, ще ударя глава в следващата.
Мисля, че вече разполагам с някакво по-добро определение. Но и то не може лесно да се предаде на английски, а и опита не ще покаже нищо друго освен мъглявите ми представи за него.
— Това е умението да докоснеш без да докосваш — обясняваше ми веднъж Розка, тялото и пощуряло в почти напразни усилия да ми обясни нещо, за което тя самата нямаше ясна престава. По-скоро можех да регистрирам противоречие между езика на нейното тяло и собствената и объркана престава по въпроса, която се бе опитала да изрази на стенографски език.
— Това е дарбата да преместваш себе си от вечния покой и мрак някъде другаде — тялото й отново се възпротиви. Тя тупна отчаяно с ръка по пода.
— Това е свойство да докосваш другите през вечния покой и мрака. Зрението и слухът само пречат на тази способност да се развива. Аз например достигам до мрака и покоя и мога да определя техните граници, но визуалната ориентация на ума остава непроменена. За мен и за всички останали деца вратата е затворена.
Замислих се върху това, което бях научил. Чудех се, какъв смисъл има да изстрадам беззащитната разголеност на Докосването само за да стигна до това ново ниво на слепота, на което така се радва Розка?