Дори успях да стигна до Япония, както се бях зарекъл в началото.
Не срещнах човека, с който да споделя живота си. Единствено Розка и нейните приятели биха могли да изиграят тази роля, но не посмях да преплувам реката, която ни делеше. Дори не смеех да мисля за нея. Беше твърде опасно за душевното ми равновесие. Просто живеех с тази тежест и си повтарях, че в живота е така. Самотата бешше моя втора природа.
Така годините се изтъркаляха и дойде тази, с която си отива второто хилядолетие.
Сан Франциско се готвеше за величествено посрещане на 2000-та година. Никой не даваше пет пари за това, че градът загива, че цивилизацията се изражда в истерия. Карай да върви и да живее купонът!
В последния ден на 1999 стоях на брега на залива „Златните врати“. Слънцето бавно се потапяше в Тихия океан, нейде зад Япония, която сега бе разпокъсана от нео-самураите на хиляди малки държавици. Зад мен пропукваха първите зловещо празнични фойерверки на назряващия световен край, другаде сгради пламтяха буйно като факли, докато едни или други социални групи празнуваха, всяка по свой собствен начин. Градът потръпваше под тежестта на мизерията, готов да се свлече в дълбините на океана. Високо в орбита кръжаха атомни бомби, тръпнещи от нетърпение да посадят своите страшни гъби, когато изчерпаме всички други възможности.
Помислих си за Розка.
Изведнъж осъзнах, че се нося през пустинята Невада, стиснал кормилото, облян в пот, с крак замръзнал на педала. Плачех, но без глас, както се бях научил в комуната.
Има ли за някой от нас връщане назад?
Колата диво се мяташе по разнебитения път. Разпадаше се. Не беше пригодена за подобно пътуване. Небето на изток просветляваше. Това беше зората на новото хилядолетие. Натиснах педала на газта и колата се разтресе. Не ми пукаше за нея. Не възнамерявах да се връщам по този път, никога вече. Независимо от всичко, трябваше да остана.
Зърнах стената и въздъхнах облекчено. Последните стотина мили ме измъчваше кошмарът, че всичко е било сън. Докоснах се до студената реалност на стената и тя ми даде сили. От небето се стелеше лек снежец, сивкав на бледата утринна светлина.
Видях ги в далечината. Всички, сред полето, където ги бях оставил. Не, греша. Тук бяха само децата. Защо ли ми изглеждаха толкова много на пръв поглед?
Розка беше сред тях. Познах я веднага, макар никога да не съм я виждал облечена в зимни дрехи. Беше се издължила, фигурата и бе станала по-женствена.
Трябва да е вече на деветнадесет. В ръцете и се гушеше бебе, друго, по-голямо дете бе приседнало в краката и. Приближих я и заговорих в ръката и.
Тя се извърна към мен, с лице блеснало от радост, а очите и се взираха с поглед, какъвто не бях виждал никога. Ръцете и се плъзнаха по мен, но очите не помръднаха.
— Докосвам те, приветствам те — изрекоха ръцете и. — Как бих искала да беше тук само преди няколко минути. Защо си отиде от нас, мили? Защо се забави толкова дълго? — Очите и бяха неподвижни като камъни. Розка беше сляпа. И глуха.
И другите деца също. Не всички — детето, което седеше в краката и, вдигна очи и ми се усмихна.
— Къде са останалите? — запитах я, след като си поех дъх. — Белязаната? Плешивко? Зеленооката? Какво се е случило? Какво се е случило с теб? — Чувствах, че съм на ръба на сърдечен пристъп или нервен припадък.
— Отидоха си — отвърна тя. Думата ми избяга, но подтекста включваше „Мария Целеста“2 и Роаноук, Вирджиния. Имаше нещо по-сложно, което лежеше под повърхностното значение на отидоха. Напомняше за неща, за които ми бе говорила преди, долавях безсилно отчаяние като онова, което ме бе накарало да напусна комуната. Но имаше и нещо ново, нещо което още не е нейно, но до което вече е в състояние да се докосне. И я нямаше тъгата.
— Отидоха?
— Да. Не зная къде са. Но са щастливи. Те ¤¤¤-ха. Беше прекрасно. Можахме да се докоснем съвсем леко до него.
Чух сърцето ми да тупти в ритъма на последния влак, който напуска гарата. Под краката ми, техните невидими следи вече се топяха. Къде са вчерашните ни мечти? Защо никога не можем да се върнем в приказната страна, от която сме се събудили? Отваряш очи и твоят шанс вече е отлетял. Загубен безвъзвратно. Какъв глупак! В живота има само един шанс, такава е поуката, нали?
Ръцете на Розка се смееха по лицето ми.
— Подръж тази част от мен, Която-говори-с-уста-в-зърното — каза тя и ми подаде своята малка дъщеря. — Искам да ти подаря нещо.
Тя протегна ръце и докосна ушите ми със студените си пръсти. Шумът на вятъра изчезна и когато свали ръцете си, той вече не се върна. Тя докосна очите ми, изгаси светлината и аз вече не я видях.
2
Кораб, чийто екипаж изчезнал при мистериозни обстоятелства през зимата на 1872г. недалеч от Азорските о-ви — бел.пр.