Възпитанието на едно сляпо или глухо дете не е работа за всеки. Не е никак лесно да го утешиш, когато плаче, нито да се разбереш с него или пък да му обясниш, че плачът му те подлудява. За по-голяма част от родителите, това означаваше постоянно нервно изтощение.
Повечето от децата бяха затворени в себе си, контактът с тях бе почти невъзможен. Така едно по едно, те бяха прибрани в стотици сиропиталища и институти за „особени“ деца. Там, под надзора и грижите на няколко изтощени до смърт медицински сестри, ги оставиха да гният, необезпокоявани от никого в тяхната мрачна и безмълвна, собствена вселена. Кой би могъл да твърди, че им е зле? Никой от тях никога не се бе оплакал.
Но сред умствено изостаналите попаднаха и не малко деца с неувредени мозъци, чийто разум бе прикрит зад завесата на невиждащите им очи. Бяха се провалили на тестовете, където от тях се искаше да сглобяват фигурки, които не виждат или да реагират на слухови дразнители, които те не чуваха. В резултат на това, предстоеше им да прекарат остатъка от живота си на легло и те също не се оплакваха. За да протестира срещу съществуващото, човек трябва да знае, че има и по-хубаво. Или в краен случай, поне да може да говори.
Няколкостотин от засегнатите деца показаха коефициент на интелигентност в рамките на нормалното. Това предизвика сензация, но от друга страна показа на обществото, че тези деца се нуждаят от специални грижи. Отпуснати бяха пари за подготовка на учители, които да обучават децата, докато навършат пълнолетие. Смятаха, че тогава всичко ще си застане на мястото и проблемът ще бъде решен.
И наистина, в началото всичко вървеше добре. Имаше и други начини, с които да се достигне до съзнанието на тези деца. Търпение, постоянство, любов — учителите не бяха лишени от тези умения. Всички випускници на специалните училища бяха обучени в езика на знаците. Някои от тях можеха да говорят. Други — дори да пишат. Повечето след завършване на обучението се завръщаха при своите роднини и близки или пък им помагаха да си намерят място в обществото. Изборът им беше ограничен, но човек е роден да се справя с трудностите. Не всички, но голяма част от тях бяха щастливи от това, което бяха постигнали. Живееха в мир с обществото. Но имаше и такива, които огорчени се отдръпнаха в себе си. Някои пък, бяха върнати обратно при събратята си в сиропиталищата и постепенно се сляха с тяхната еднородна маса. Все пак, по-голямата част от тях успяха да намерят своето място в живота.
В такава голяма група като тази, не можеше да няма мечтатели, артисти, философи, индивидуалисти, утописти, гении, хора кипящи от желание да променят нещата, да разклащат лодката, дори такива с мания за величие.
Сред тях имаше и една жена, която би могла да стане президент, стига, разбира се, да не беше сляпа и глуха. Беше изключително умна, макар и да не бе гениална. Тя беше мечтател, съзидателна сила, новатор. Тя мечтаеше за свобода. Не обичаше да строи въздушни кули. Веднъж пожелала свободата, тя се зае да я превърне в действителност.
Стената беше иззидана от камък и висока около пет фута. Външният и вид беше в драстично противоречие с пейзажа на Ню Мексико, макар да бе построена от естествени материали. Просто тук никой не строеше такива стени. Местните жители предпочитаха телените заграждения и дори паянтовите дървени огради, обичай, който изглежда бе дошъл по тия места от Нова Англия.
Нещо в стената възпираше в мен желанието да я прескоча, въпреки че по време на скитанията бях преминал през не една ограда. Случваше се, разбира се и да си навлека гнева на някой фермер. Най-често просто ми казваха да се разкарам. Но тук беше по-различно. Поех покрай стената. Не можех да видя докъде се простира, но имах достатъчно време за да установя.
Когато се изкачих на близкия хълм, открих че няма да се наложи да вървя много. Точно пред мен стената завиваше под прав ъгъл. Вътре се виждаха някакви постройки. Бяха куполообразни, една от най-предпочитаните архитектурни форми по тия места, заради комбинацията от простота на изпълнението и устойчивост. Край тях пасяха стада овце и крави. Тревата, която хрупаха беше толкова зелена, че ме завладя неудържимото желание да се изтъркалям в нея. Наоколо беше пустош, единствената зеленина, която се виждаше беше тази зад стената. Хората, които живееха тук, вероятно бяха изградили иригационна система чак до Рио Гранде.
Завих зад ъгъла и продължих покрай стената на запад.
Видях човек яхнал кон почти в същия миг, в който той ме съзря. Беше на юг от мен, извън стената, но веднага щом ме видя, той препусна към мен.