Подробностите се множаха. Водачката им, организатор и вдъхновител на цялата програма — въпреки всички на пръв поглед непреодолими трудности, беше динамо-машина на име Джанет Рейли. Без да познава методологията за решаване на сложни проблеми, тя не само откриваше сама основните и принципи, но и ги адаптираше към странните изисквания и безкрайните недостатъци на своята група. Тя създаде групи със специално назначение, които да се справят с отделните аспекти на проекта — законосъобразност, научна обосновка, социално планиране, конструиране, строителство, финансиране, транспорт. Тя бе единствената, която във всеки миг знаеше всичко за проекта. Всеки детайл до най-малката подробност беше вътре в главата и, без нито ред записки.
Но именно в областта на социалното планиране, тя се изяви не само като прекрасен организатор, но и като човек с поглед в бъдещето. Идеята и не беше просто да изградят селище, където да вегетират мълчаливо, в някакво сляпо подобие на света на техните зрящи братя. Тя искаше да положи началото, един живот създаден само и единствено за лишени от зрение и слух, живот в който нищо от досегашното да не се приема за дадено. Тя бе подложила на обстойно проучване всеки един от градивните елементи на човешките взаимоотношения и възможното им приложение за нуждите на нейните приятели. Осъзнаваше напълно рисковете, които подобен подход би могъл да носи, но това не я спираше. Създадената от нея Група за Социално Проучване се запозна с всички досегашни опити за изграждане на затворено общество и приключи работата си с доклад за причините за техните неуспехи или съответно постижения. Тя преосмисли тази информация в светлината на целите и нуждите на своята собствена група
Имаше безброй условности. Наеха архитект, който да претвори идеите им в Брайлови чертежи. Целите постепенно започнаха да се очертават. Вложиха още пари. Строежът започна, под непосредственото ръководство на наетия от тях архитект, който дотолкова се бе запалил по този невероятен проект, та вече не искаше и да чуе за плащане. Толкова по-добре — нуждаеха се от някой, на когото да се доверят напълно.
И когато всичко изглеждаше наред, пред тях се изправи стената на бюрокрацията. Не че не бяха го предвидили, но това забави хода на операцията. Различни социални институции, които трябваше да попечителстват финансовото им състояние, изразиха съмнение в целесъобразността на проекта. А когато видяха, че убеждението не помага, те прибягнаха до запор върху целия проект, както и до забрана за напускане на училището, в името на тяхната собствена безопасност. По това време всички членове на групата вече бяха навършили пълнолетие, но бяха обвинени в умствена неприспособимост към социалния живот. Заведено беше дело.
За щастие, все още имаха достъп до техния адвокат. Той също се бе заразил от тяхната блестяща идея и се хвърли в бой за нея. Правата им бяха успешно защитени и възстановени от Върховния съд, което на свой ред предизвика не малко вълнения из страната и сред болните и инвалидите.
Вече беше пролетта на 1986-та, повече от година след първоначално предвиждания пусков срок. В незасетите ниви разхвърляните торове се бяха отмили от почвата, лишена от противоерозивното действие на люцерната. Бяха закъснели за сеитба, а и парите им вече бяха на привършване. Независимо от трудностите, те се преместиха в Ню Мексико, запретнаха ръкави и започнаха всичко от начало. Групата се състоеше от петдесет и пет души, от които девет деца на възраст от три месеца до шест години.
Не зная какво към очаквал, но в началото всичко ме изненадваше, дали защото изглеждаше прекалено нормално, или пък защото изглеждаше толкова различно. Нито едно от идиотските ми предположения за това, как би изглеждало подобно място, не се оказа вярно. И разбира се, не знаех нищо за историята на комуната, събрах я постепенно, от различни източници.
В началото ме изненада това, че в някои от сградите имаше осветление. Просто не предполагах, че ще имат нужда от него. Това беше нещо съвсем нормално, но в случая за мен бе по-скоро изненада.
Що се отнася до различията, първото което вече бе привлекло вниманието ми, беше оградата покрай релсовия път. И как да не я забележа, след като едва не пострадах от нея. През цялата нощ не ми излизаше от главата. Дървената ограда се простираше чак до обора, където релсите завиваха обратно в кръг, подобен на този, който бях видял пред външната вратата. Цялата линия беше затворена вътре в тази ограда. Единственият достъп до нея беше от товарната платформа край обора и през външната врата. В това имаше смисъл. За един невиждащ и нечуващ човек, най-сигурния начин да експлоатира подобно съоръжение без инциденти е увереността, че на релсите няма никой. За хората от групата инцидентно попадане на релсите би означавало смърт, нямаше никакъв начин да бъдат предупредени за наближаващата ги опасност.