Казах и, че не съм от университет и после потънах в дълги и сложни ръкомахания, с които се опитвах да и обясня кой съм и как съм попаднал тук. Тя ме слушаше с ръцете си, като на най-трудните моменти се почесваше замислено по главата. През цялото време усмивката и ставаше все по-широка, а на някой от по-интересните моменти тя избухваше в беззвучен смях. Беше се изправила съвсем близо до мен, тялото и докосваше моето. Накрая свали ръце от лицето ми и ги сложи на кръста.
— Мисля, че упражненията ти бяха от полза, — рече тя — но ако нямаш нищо против, не бихме ли могли да поговорим с уста? За малко да се спукам от смях.
Подскочих като ужилен. Докосванията, които ми се струваха съвсем естествени от страна на едно сляпо и глухо момиче, изведнъж ми се сториха неуместни. Отстъпих назад, но ръцете и ме върнаха. Имаше изненадан вид, затова прочете проблема с ръце.
— Съжалявам — каза тя. — Мислели сте ме за сляпа и глуха. Ако знаех, щях да ви кажа от самото начало.
— Мислех за такива всички наоколо.
— Само родителите. Аз съм едно от децата. Моето поколение чува и вижда съвсем нормално. Успокойте се. Ако не можете да понасяте да ви докосват, ще ви е трудничко да живеете тук. Отпуснете се, нищо няма да ви сторя. — Тя отново плъзна ръцете си по мен, но най-често ги спираше на лицето ми. Не разбирах какво прави, но чувствах, че няма нищо общо със секса. Оказа се, че и тук съм грешил, но това не беше фатално.
— Трябва да ви покажа въжетата — каза тя и се отправи към близката сграда. Държеше ме за ръка и крачеше съвсем близо до мен. През цялото време опипваше с другата си ръка лицето ми.
— Правило първо — избягвайте бетонните алеи. Те…
— Това вече го разбрах.
— Така ли? От колко време сте тук? — ръцете и заопипваха лицето ми с подновен интерес. Съвсем се беше стъмнило.
— По-малко от час. За малко да ме сгази вашето влакче.
Тя се засмя, но после се извини и каза, че вероятно за мен това не е никак смешно.
Казах и, че сега вече и на мен ми е смешно, макар да съм се бил изплашил в злополучния момент.Тя отвърна, че от външната страна има предупредителен надпис, но отворят ли се вратите (а те били с дистанционно управление) той се скрива зад тях, което за мой лош късмет е станало точно в мига, в който съм се приближавал, та не съм могъл да го видя.
— Как се казваш? — запитах я когато наближихме огряната в мека жълта светлина столова.
Ръката и по навик започна да се движи в моята, след това замря. — Ах, не зная. Имам едно, не, няколко имена. Но те са на езика на тялото. Казвам се… Розка. Мисля, че така би могло да се преведе.
Името естествено имаше предистория. Тя бе първото дете на двама от учениците. Знаели, че бебетата обикновено са розови, та решили да я нарекат така. За тях, тя била олицетворение на розовото. Когато влязохме в хола, установих, че името въобще не отговаряше на външния и вид. Очевидно, един от родителите и е бил от негърски произход. Тя беше мургава, със сини очи и къдрава, малко по-светла от кожата и коса. Имаше широк нос и тънки устни.
Не ме запита за името ми и аз не го казах. През цялото време, докато останах тук, никой не се поинтересува как се казвам. По-старите ме кръщаваха с какви ли не термини от езика на тялото, а за по-младите, които също не си падаха много по приказките най-често бях: „Ей, ти!“
Столовата се намираше в някаква правоъгълна сграда с тухлени стени. Тя беше долепена до една от куполообразните сгради и осветена в бледа жълта светлина. По-късно научих, че светлината е била изключително в моя чест. Децата не се нуждаеха от светлина, освен когато се занимаваха с четене. Стисках ръката на Розка, щастлив че имам водач. Оглеждах се наоколо с широко отворени очи.
— Ние сме непринудени в отношенията си — рече Розка. Гласът и прокънтя в просторната зала. Беше тихо, никой не говореше, чуваше се само дишане и приглушения шум от движение на много тела. Няколко деца вдигнаха глава. — Няма да те представям сега. Чувствай се като част от едно голямо семейство. Хората ще те усетят с времето и тогава ще можеш да говориш с тях. Можеш да се съблечеш тук, на вратата.
Думите и не ми направиха особено впечатление. И без това всички наоколо бяха съвсем голи. В последните месеци бях привикнал към какви ли не обичаи. Човек си събува обувките, когато е на гости в Япония, защо да не си сваля дрехите, когато влиза в Таос? Къде е разликата?