— Ако се върнеш у дома — нежно й беше казала майка й, — само ще се почувстваш по-зле, защото отново ще трябва да си тръгнеш. Сега поне ще можеш да се откъснеш по-безболезнено от всичко. А и следващото лято пак ще можеш да видиш приятелите си.
Следващото лято? Следващото лято беше след сто години. Замисли се за приятелите си — добрата Бет, мълчаливата Клоувър и остроумната Мириам. Заедно със срамежливата мечтателка Каси четирите бяха неразделни. Е, може би не бяха най-популярните момичета в училище, но се забавляваха и бяха заедно още от началните класове. Какво щеше да прави без тях до следващото лято?
Но гласът на майка й беше толкова тих и разстроен, а очите й толкова тревожни и неспокойни, че на Каси сърце не й даде да роптае и да си излее яда, както й се искаше. Всъщност за момент дори й се прииска да отиде при майка си, да я прегърне и да я успокои, че всичко ще бъде наред. Но малката гореща буца на негодувание, заседнала в гърдите й, не й позволи. Колкото и разстроена да беше майка й, на нея нямаше да й се наложи да ходи в ново училище в щат, отдалечен на над три хиляди километра от дома й. Но на Каси щеше да й се наложи.
„Нови коридори, нови шкафчета, нови класни стаи, нови чинове. Това не може да е истина“, мислеше си тя.
Каси не се беше разкрещяла на майка си, нито я беше прегърнала. Просто безмълвно се беше обърнала към прозореца и оттогава седеше там, докато светлината на деня бавно угасваше, а небето се обагряше първо в розово, после във виолетово и накрая в черно.
Мина много време, преди да си легне. И тогава осъзна, че напълно е забравила за щастливия си камък. Пресегна се, взе го от нощното си шкафче и го пъхна под възглавницата си.
Порша се отби, докато двете с майка й товареха взетата под наем кола.
— Отивате ли си вече? — попита тя.
Каси намести с едно последно движение сака си в багажника. Не искаше Порша да разбере, че остават в Нова Англия. Нямаше да допусне тя да научи за нещастието й и да триумфира.
Каси залепи с усилие една любезна усмивка на лицето си и вдигна поглед.
— Да — отвърна тя и хвърли бърз поглед към майка си, която тъкмо се навеждаше и нареждаше разни неща на задната седалка.
— Мислех, че ще останете до края на следващата седмица.
— Променихме решението си. — Каси се вгледа в лешниковите очи на Порша и се уплаши от студенината в тях. — Не че не си прекарвах добре, беше забавно — добави припряно тя.
Порша отметна от челото сламенорусата си коса.
— Може би отсега нататък ще е по-добре да си стоиш на запад — отсече тя. — Тук не харесваме лъжците.
Каси отвори уста да отвърне нещо, но после се отказа и страните й пламнаха. Значи се бяха досетили за измамата й на плажа. Ето сега беше моментът за някой от онези унищожително язвителни отговори, които измисляше вечер… но, разбира се, не беше в състояние да изрече и дума. Просто стисна устни.
— Приятно пътуване — продължи Порша, хвърли й един последен леден поглед и се обърна.
— Порша! — Стомахът на Каси се беше свил на възел от напрежение, неудобство и гняв, но не можеше да изпусне възможността. — Преди да си замина, искам да те питам нещо.
— Какво?
— Не че има някакво значение… но ми се искаше да знам… просто се чудех… дали знаеш името му.
— Чие име?
Каси усети как кръвта отново нахлува в бузите й, но не се отказа и продължи:
— Името му. На червенокосото момче. Онова от плажа.
Лешниковите очи не трепнаха. Те се втренчиха в нея, а зениците им се свиха в малки зли точки. Когато Каси погледна в тях, осъзна, че няма надежда.
— Какво червенокосо момче на плажа? — натърти многозначително Порша, отново се врътна на пета и си тръгна.
Този път Каси я остави да си иде.
Зелено. Това виждаше Каси по време на пътуването им на север от Кейп Код. От двете страни на магистралата се простираше гора. В Калифорния трябваше да посетиш националния парк, за да попаднеш сред толкова високи дървета…
— Това са захарни кленове — обясни майка й с пресилена веселост, когато Каси се загледа в редицата стройни дървета. — А онези, по-ниските, са червени кленове. През есента се обагрят в червено, в красивите алени цветове на залеза. Само почакай и ще видиш.