— Лампите и цялата електрическа инсталация я направи дядо ти — извини се баба й. — Толкова много неща настояваше да свърши сам. Ето това е твоята стая, Каси. Надявам се, че розовото ти харесва.
Каси се ококори, когато баба й отвори вратата. Стаята приличаше на спалня от музей. Беше обзаведена с блестящи масивни мебели. Леглото с четири колони беше покрито с драпирана покривка в цвят пепел от рози, а около него се диплеше балдахин в същия нюанс. Столовете с високи облегалки бяха тапицирани в подходяща дамаска. Върху полицата над камината имаше калаен свещник и порцеланов часовник. Спалнята беше красива, но толкова импозантна…
— Можеш да подредиш дрехите си тук, този шкаф е от чист махагон — обясняваше баба й. — Стилът се нарича бомб7. Изработен е тук, в Масачузетс. Това е единственото място във всички колонии, където са се правели такива мебели.
Всички колонии смаяно си помисли Каси, втренчена в декоративните извивки на шкафа.
— А това са тоалетката ти и гардеробът… Погледна ли през прозорците? Помислих си, че ще ти хареса да се настаниш в ъгловата стая, защото така ще можеш да виждаш гледката и на юг, и на изток.
Каси надзърна. През единия прозорец се виждаше пътят. Другият гледаше към океана, който в този момент беше оловносив под притъмняващото небе, точно като настроението на Каси.
— Ще те оставя тук, за да се настаниш — рече баба й. — Александра, за теб съм определила зелената стая в другия край на коридора…
Майката стисна бързо и като че ли плахо дъщеря си за рамото. После Каси остана сама. Сама с масивните червеникави мебели, студената камина и тежките драперии. Приседна внимателно на един стол, защото огромното легло я плашеше.
Замисли се за спалнята си в дома им в Калифорния, за талашитените мебели, плакатите на „Фантомът от операта“ и новия CD плейър, който си беше купила с парите, спестени от работата й като детегледачка. Беше боядисала библиотеката си в бледосиньо, за да изпъква колекцията й от еднорози. Събираше всякакви еднорози — плюшени, стъклени, керамични, метални. Веднъж приятелката й Клоувър й беше казала, че самата тя е като еднорог — синеока, свенлива и различна от всички останали. Сега всичко това, изглежда, беше част от един отминал живот.
Каси не знаеше колко дълго беше седяла така, но в един момент откри, че държи халцедона в ръката си. Явно го беше извадила от джоба си.
„Ако някога си в беда или опасност“, спомни си тя и я заля вълна на копнеж. Но сетне я обзе гняв и си каза ядно: „Не ставай глупава. Не си в опасност. И няма камък, който да ти помогне“. Прииска й се да захвърли халцедона, но вместо това го потри в бузата си и усети хладната неравна повърхност на кристалите. Това я накара да си спомни нежното докосване на онова момче, което беше пронизало душата й. Дръзко прокара кристала по устните си и усети как местата на неговия допир започнаха да туптят. Каси все още чувстваше хладните му пръсти върху дланта си… А вътрешната страна на китката й… Затвори очи и затаи дъх при спомена за целувката. Какво ли щеше да почувства, ако устните му я бяха докоснали там, където кристалът се допираше в момента? Остави ръката си да се спусне надолу, прокара студения камък по шията си и го задържа във вдлъбнатината, където туптеше пулсът й. Почти усещаше как той я целува, както никое друго момче не го беше правило, и си представяше, че устните му са наистина там. „Бих ти позволила — мислеше си тя, — макар че не бих позволила на никой друг… Бих ти се доверила…“
Но той си беше тръгнал. Каси се сепна при спомена. Беше я изоставил и си бе заминал, както другият най-важен мъж в живота й.
Рядко мислеше за баща си. Рядко си позволяваше да го прави. Той си беше отишъл, когато тя беше съвсем малко момиченце, беше ги оставил двете с майка й да се грижат сами за себе си. Майка й казваше на хората, че е починал, но на Каси беше признала истината — той просто беше заминал. Може би вече бе мъртъв или пък беше някъде другаде, с друго семейство, с друга дъщеря. Двете с майка й никога нямаше да узнаят. И макар че госпожа Блейк никога не говореше за него, освен ако някой не я попиташе, Каси знаеше, че баща й беше разбил сърцето й.
„Мъжете винаги си отиват — помисли си тя и гърлото й се стегна болезнено. — И двамата ме изоставиха. И сега съм тук… сама. Поне да имаше с кого да си поговоря… може би сестра… някой…“
Все още със затворени очи, Каси остави ръката, която държеше кристала, да падне в скута й. Беше толкова изтощена от всичко преживяно, че нямаше сили дори да стане и да отиде до леглото. Просто седеше там, сама в полумрака, докато дишането й се забави и тя заспа.