Онази нощ сънува сън — или може би не беше сън. Сънува, че майка й и баба й влизат в спалнята, движат се съвсем безшумно, сякаш се носят над пода. Усещаше ги, но не можеше да се помръдне, когато те я вдигнаха от стола, разсъблякоха я и я сложиха да си легне. После двете се надвесиха над леглото й и се загледаха в нея. Очите на майка й бяха странни, тъмни и неразгадаеми.
— Малката Каси — каза баба й с въздишка. — Най-сетне. Но колко жалко…
— Ш-шт! — остро я прекъсна майка й. — Ще я събудиш.
Баба й въздъхна отново.
— Но ти разбираш, че това е единственият начин…
— Да — отвърна майка й с празен, примирен глас. — Разбирам, че не можеш да избягаш от съдбата си. Аз не трябваше и да се опитвам.
„И аз си мислех същото — каза си Каси в полусън. — Не можеш да избягаш от съдбата си.“ Смътно видя как майка й и баба й се отдалечават към вратата и дочу шепота им. Не разбираше какво говорят, до нея достигна само едно просъскване:
— … жертвоприношение…
Не беше сигурна коя от двете произнесе думата, но тя продължи да отеква отново и отново в съзнанието й. Дори когато мракът я обгърна, продължаваше да я чува. Жертвоприношение… жертвоприношение… жертвоприношение…
Беше сутрин. Каси лежеше на старинното легло, а през източния прозорец струяха слънчеви лъчи. Стаята приличаше на листенце от роза, вдигнато към светлината, топло и сияйно. Някъде отвън чуруликаше птичка.
Каси седна. Имаше смътен спомен за някакъв сън, но той беше неясен и далечен. Носът й беше запушен, може би от плача, и главата леко й се маеше. Чувстваше се така, както се чувства човек, когато се наспи добре след дълго боледуване или дълбоко страдание — някак странно олекнала и успокоена. Затишие след бурята.
Облече се. Тъкмо преди да излезе от стаята, забеляза щастливото парче халцедон на пода, вдигна го и го пъхна в джоба си.
Изглежда, още никой не беше станал. Дори през деня дългият коридор беше тъмен и студен, слънце проникваше единствено през прозорците в двата му противоположни края. Докато вървеше, Каси почувства, че трепери, а мъждивата светлина от лампите сякаш потрепваше в знак на съчувствие.
На долния етаж беше по-светло, но имаше толкова много стаи, че когато се опита да ги разгледа, скоро се загуби. Най-накрая се озова в антрето и реши да излезе навън.
Дори не се замисли защо, просто искаше да огледа района. Тръгна по дългия тесен селски път, минаващ покрай редица от къщи. Беше толкова рано, че навън беше пусто. Най-накрая се озова пред красивата жълта къща с кулите. Високо в една от тях проблясваше стъкло. Докато се взираше нагоре с любопитство, забеляза движение в прозореца на приземния етаж, който беше най-близо до нея. В стаята, която беше кабинет или библиотека, стоеше високо и стройно момиче. То се беше навело над нещо като бюро пред прозореца, а лицето му се криеше зад водопад от изумителна дълга коса. Тази коса… Каси не можеше да свали очи от нея. Сякаш надолу се изливаха слънчеви и лунни лъчи. При това беше естествена — нямаше тъмни корени. Никога не беше виждала нещо толкова красиво.
Двете бяха така близо — Каси стоеше точно до спретнатия жив плет пред прозореца, а момичето — вътре, с лице към нея, но гледаше надолу. Каси захласната наблюдаваше какво прави непознатата. Ръцете на момичето се движеха грациозно, стривайки нещо в хаванче с чукало. Подправки? Каквото и да беше, движенията й бяха бързи и сръчни, а ръцете й — изящни и красиви.
Каси беше завладяна от странно усещане… „Ако само вдигне поглед. Просто да погледне през прозореца.“ И ако го направеше, тогава… нещо щеше да се случи. Каси не знаеше какво, но кожата й настръхна. Усети толкова силно чувство за връзка, за… родство. Ако момичето само вдигнеше поглед…
„Извикай я. Хвърли камъче по прозореца.“ Каси наистина се оглеждаше за камъче, когато отново долови движение. Момичето с искрящата коса се обърна, сякаш отговаряше на нечие повикване от вътрешността на къщата. За един кратък миг Каси зърна прекрасно свежо лице, после тя се обърна и бързо се отдалечи, а косата й се развя като коприна зад гърба й.
Каси въздъхна.
„Добре, че не направих тази глупост“ каза си тя, докато вървеше към къщата на баба си. Чудесен начин да се представиш на съседите си, хвърляйки камъни по прозорците им. Но у нея остана едно смазващо чувство на разочарование. Струваше й се, че няма да има друга възможност, че никога няма да събере кураж да се запознае с това момиче. Такава красавица несъмнено си имаше достатъчно приятели и без нея.