След като беше съзерцавала слънчевата викторианска сграда, плоската квадратна къща на баба й изглеждаше още по-грозна. Каси печално се отправи към стръмния бряг, за да погледа океана.
Синьо. Толкова наситено, че не знаеше как да го опише. Гледаше как водата мие тъмните скали и почувства необясним трепет. Вятърът развяваше косите й, а тя наблюдаваше как утринното слънце проблясва по вълните. И отново почувства… онази близост. Сякаш нещо шепнеше на кръвта й и се опитваше да докосне някаква струна дълбоко в нея. Имаше нещо особено в това място, в това златокосо момиче. Струваше й се, че всеки момент ще го разбере…
— Каси! — Тя се огледа стреснато. Баба й я викаше от прага на старото крило на къщата. — Какво правиш? За Бога, махни се от ръба!
Каси погледна надолу и веднага й се зави свят. Пръстите на краката й почти стърчаха над пропастта.
— Не предполагах, че съм толкова близо — каза тя и отстъпи назад.
Баба й я изгледа изпитателно и кимна.
— Добре, ела сега и ще ти направя закуска. Обичаш ли палачинки?
Леко засрамена, Каси тръгна към къщата. Въпреки че странният й сън все още не й даваше покой, тази сутрин тя определено се чувстваше по-добре отколкото вечерта. Влезе заедно с баба си през тежката масивна врата.
— Това е входът на старата къща — обясни възрастната жена. Каси забеляза, че днес кракът не я мъчеше толкова. — Странно е, че води направо в кухнята, нали? Но в онези времена така са живеели. Защо не седнеш, докато правя палачинките?
Каси се оглеждаше смаяно. Помещението не приличаше на нито една кухня, в която беше влизала преди. Имаше хладилник, газова печка, дори микровълнова, наместена в дъното на един дървен плот, но всичко останало приличаше на филмов декор. Над всичко доминираше огромно огнище, голямо колкото килер, в което не гореше огън, но дебелият слой пепел в него подсказваше, че се ползва редовно. Вътре на желязна пръчка висеше котле. Наоколо бяха окачени китки изсушени растения и билки, от които се носеше приятно ухание.
Колкото до жената пред печката…
Предполагаше се, че бабите трябва да са розовобузести и сърдечни, с меки скутове и големи чекови книжки. Но тази жена беше кокалеста и прегърбена, с прошарена коса и голяма бенка на бузата. Каси всеки момент очакваше тя да се приближи до желязното котле и да го разбърка, мърморейки: „Плам, пламти! Котел, бълбукай!“8
Каси се засрами от хрумването си. „Та това е баба ти — каза си тя възмутено. — Единствената ти жива роднина, с изключение на майка ти. Не е нейна вината, че е стара и грозна. Затова недей да стоиш като паметник, а й кажи нещо мило.“
— Благодаря — отвърна тя, когато старицата сложи чиния с димящи палачинки пред нея. После добави: — Ъ-ъ, сухите цветя над огнището миришат много хубаво.
— Лавандула и мащерка — рече баба й. — Ако искаш, като закусиш, ще ти покажа градината си.
— Ще бъде чудесно — искрено отговори Каси.
Но когато се нахрани и баба й я изведе навън, онова, което видя, не беше точно градина. Имаше наистина някакви цветя, но повечето растения бяха плевели и буренаци, неподдържани и избуяли.
— О… колко хубаво! — каза Каси несигурно. Може би старата жена все пак не беше с всичкия си. — Какви необикновени… растения.
Баба й и хвърли проницателен поглед и се усмихна.
— Това са билки — обясни тя. — Ето, това е маточина. Помириши.
Каси взе сърцевидното набраздено листо и го помириса. Ухаеше на току-що обелен лимон.
— Хубаво е — рече изненадано тя.
— А това е киселец, опитай го.
Каси предпазливо взе малкото заоблено листо и гризна крайчето му. Вкусът беше силен и свеж.
— Вкусно е… като кисела трева! — каза тя и погледна баба си, която й се усмихна. — А това какво е? — Отхапвайки отново от листото, тя посочи няколко яркожълти цветни пъпки.
— Това е вратига. А онези, които приличат на бели маргаритки, са майчина билка. Листата им са подходящи за салати.
На Каси й стана интересно.
— Ами онези? — попита тя и посочи едно растение с кремавобели цветове, които се увиваха около други храсти.
8
Откъс от заклинание на вещиците от пиесата „Макбет“ на У. Шекспир. Цитатът е в превод на В. Петров. — Бел.прев.