— Орлови нокти. Садя ги, защото ухаят хубаво. Пчелите ги обожават, пеперудите също. През пролетта тук става шумно като на централната гара в Ню Йорк.
Каси понечи да откъсне един стрък с нежни пъпки, но се спря.
— Може ли… Бих искала да занеса няколко в стаята си. Ако нямаш нищо против, разбира се.
— О, за Бога, откъсни си колкото искаш. Те затова са тук.
„Тя всъщност изобщо не е стара и грозна — помисли си Каси и откъсна няколко стръка от кремавите цветя. — Просто е… различна. Различна не означава непременно лоша.“
— Благодаря, бабо — каза тя, докато се връщаха в кухнята.
После понечи да попита за жълтата къща и кой живее в нея, но баба й взе нещо, оставено до микровълновата печка, и й го подаде.
— Ето, Каси. Това дойде по пощата вчера, за теб е.
Бяха две брошури, червена и бяла, хванати с картонена лента. На едната пишеше Наръчник за родители и ученици на гимназия „Ню Салем“. Другата беше Учебна програма на гимназия „Ню Салем“.
„О, Боже — помисли си Каси. — Училище.“
Нови коридори, нови шкафчета, нови класни стаи, нови лица. В една от брошурите беше пъхнат лист, на който пишеше „Програма на учебните часове“ с името и адреса й: Кроухейвън Роуд, Номер 12, Ню Салем.
Баба й може би не беше толкова лоша, дори къщата може би нямаше винаги да й се струва толкова ужасна — помисли си Каси. Но училището? Как въобще щеше да се справи с училището тук, в Ню Салем?
5
Сивият кашмирен пуловер или синята жилетка с белите шарки — това беше въпросът. Каси застана пред огледалото с позлатена рамка и първо задържа пред себе пуловера, а после жилетката. Взе решение — синята жилетка — синьото беше любимият й цвят, а и подчертаваше цвета на очите й. Пълничките херувимчета от старинното огледало изглежда бяха съгласни и се усмихваха одобрително.
Първият учебен ден вече бе дошъл и Каси откри, че е развълнувана. Разбира се, беше и малко напрегната, но го нямаше острия и безнадежден ужас, който очакваше да изпитва. Все пак беше интересно да тръгнеш на училище на ново място. Сякаш започваше живота си наново. Може би самата тя щеше да се промени. Старите й приятели биха я описали като „мила, но срамежлива“ или пък „забавна, но някак прекалено тиха“. Но тук никой не знаеше това. Може би тази година тя щеше да бъде „отраканата Каси“ или „купонджийката Каси“. Може би дори щеше да се окаже достойна да бъде приятелка на момичето с лъчистата коса. При тази мисъл сърцето й заби учестено.
Беше жизненоважно какво впечатление ще направи първия ден. Каси облече синята жилетка и отново огледа нервно отражението си. Искаше й се да може да направи нещо повече с косата си. Тя беше мека и падаше на вълни, в които проблясваха красиви оттенъци, но й се искаше прическата й да бъде по-артистична. Като на момичето от онази реклама — тя погледна към отвореното списание върху тоалетката. Специално си го беше купила, когато миналата седмица отиде в града, за да се запознае с училищната мода за този сезон. Повече не намери кураж да се приближи до жълтата викторианска къща, въпреки че неведнъж беше минавала покрай нея със стария фолксваген „Рабит“ на баба си, надявайки се „случайно“ да срещне красивото момиче.
Да, на следващия ден щеше да опъне косата си назад като модела от списанието.
Тъкмо се канеше да се дръпне от огледалото, когато нещо на съседната страница привлече вниманието й. Колонката с хороскопа. Знакът на нейната зодия — рак — като че гледаше право към нея. Очите й механично започнаха да четат текста отдолу.
„Отново ви е обзело неприятно чувство на несигурност. Време е за позитивно мислене! Ако и то не помогне, запомнете — нищо не е вечно. Опитайте се да не предприемате резки промени този месец. Вече имате да се справяте с достатъчно много проблеми.“
„Хороскопите са такава глупост“ помисли си Каси и с рязко движение затвори списанието. Майка й винаги й повтаряше това и беше права.
Неприятно чувство на несигурност. Достатъчно беше да кажеш на някой, че е несигурен, и той ще се почувства точно така! В това нямаше нищо свръхестествено. Но щом не вярваше в свръхестественото, тогава какво правеше носещият щастие халцедон в джобчето на раницата й? Каси стисна зъби, извади камъка и го прибра в кутията си за бижута, после слезе долу, за да каже довиждане.
Училището представляваше внушителна триетажна сграда от червени тухли. Толкова беше величествена, че след като паркира фолксвагена в подножието на хълма, Каси за кратко се побоя да се приближи. Имаше няколко тесни пътеки, които водеха нагоре, и тя най-сетне се престраши да поеме по една от тях. Когато се изкачи горе, гърлото й се стегна и тя се ококори.