Боже, приличаше по-скоро на колеж или нещо такова. Това не беше училище, а архитектурен паметник. Надписът на изпъкналата каменна плоча отпред гласеше: Гимназия „Ню Салем“, а под него имаше нещо като герб, на който пишеше: „Град Ню Салем, основан през 1693 година“. Толкова стар ли беше този град? На триста години? Най-старата сграда в квартала на Лос Анджелис, където живееха преди, беше може би на петдесет години.
„Аз не съм стеснителна — повтаряше си тя, заставяйки се да върви напред. — Аз съм самоуверената Каси.“
Един невероятно силен рев я накара да извърне рязко глава и да отскочи. Само инстинктът й я спаси да не бъде прегазена. С разтуптяно сърце гледаше към онова, което едва не я помете. По велосипедната алея се носеше мотоциклет, но още по-изумителен беше ездачът му — момиче в прилепнали черни джинси и рокерско яке. Изглеждаше атлетично и силно, затова, когато паркира мотоциклета си на велосипедната стоянка и се обърна, Каси се изненада колко пленително красиви са чертите му. Единствено враждебното изражение помрачаваше това изящно и женствено лице, обрамчено с непослушни тъмни къдрици.
— Какво зяпаш? — внезапно попита момичето.
Каси се сепна. Изглежда, наистина я зяпаше. Момичето направи крачка напред и Каси неволно отстъпи.
— Съжалявам… не исках… — Не можеше да откъсне поглед от нея. Под якето си момичето носеше къс черен потник, изпод който се показваше малка татуировка с формата на лунен сърп. — Съжалявам — повтори Каси безпомощно.
— Дано наистина да съжаляваш. Разкарай се от очите ми!
„Ти беше тази, която едва не ме прегази“ каза си Каси. Но въпреки това кимна припряно и за нейно огромно облекчение момичето се обърна.
„Боже, колко противно започва първият ми учебен ден — мислеше си Каси, докато бързаше към входа на училището. — Ама че ужасно момиче. Е, след такова начало нещата едва ли биха могли да станат по-лоши.“
Навсякъде около нея цареше възбудено оживление. Учениците си подвикваха и се поздравяваха, момичетата се кикотеха и прегръщаха, момчетата лудуваха. Сякаш всички се познаваха.
Каси беше единственото изключение. Тя стоеше встрани и гледаше новите подстрижки на момчетата и модните дрехи на момичетата, долавяше ароматите на твърде силни парфюми и излишно количество афтършейв и се чувстваше по-самотна от всякога.
„Продължавай да вървиш — заповяда си тя. — Не стой така и не се оглеждай за онова момиче, върви и намери класа си. Може би там ще попаднеш на някой, който седи сам, и ще можеш да го заговориш. Трябва да изглеждаш отракана, ако искаш и останалите да те вземат за такава.“
Първият й час беше по творческо писане — избираем предмет от програмата по английски език. Каси беше доволна, защото обичаше да пише, а според брошурата на гимназията, предметът предлагаше възможност за публикации в литературното списание и вестника на училището. И преди беше работила за училищния вестник, може би и тук щеше да успее.
Разбира се, в брошурата пишеше, че записванията за този предмет стават още през пролетта, и Каси все още не разбираше как баба й беше успяла да я вреди точно преди началото на учебната година. Сигурно имаше връзки в администрацията на училището или нещо такова.
Без проблеми откри в коя стая се провежда часът и седна на един чин по-назад, където нямаше да бие на очи. Стаята се пълнеше и като че ли всеки имаше с кого да си говори. Никой дори не я забеляза.
Започна ожесточено да драска нещо в тетрадката си, опитвайки се да изглежда толкова погълната от заниманието си, че сякаш не забелязва, че е единствената в класа, до която не седи никой.
— Ти си нова, нали?
Момчето, което седеше пред нея, се обърна. Усмивката му беше неподправено дружелюбна и ослепителна. Каси си каза, че той със сигурност знае колко добре изглежда. Имаше къдрава кестенява коса и беше очевидно, че е много висок.
— Нова ли си? — повтори той.
— Да — отвърна Каси и се ядоса на треперещия си глас. Но това момче беше толкова привлекателно… — Казвам се Каси Блейк. Наскоро се преместих тук от Калифорния.