6
— Е, нали имаме Джефри… — обади се момичето с ягодовата коса.
— Вече започнах с него — ухили се Фей. — Работя бързо, Сюзан.
Сюзан се разсмя и необикновената й гръд се разлюля по начин, който накара Каси със сигурност да заключи, че Сюзан не носи нищо под пуловера си с прасковен цвят.
— Все още не разбирам защо се занимаваме с Джефри Лавджой — намръщено каза мотористката.
— Ти не разбираш защо се занимаваме, с което и да е момче, Дебора, това ти е проблемът — отвърна Сюзан.
— А твоят проблем е, че не разбираш от нищо друго — заяде се Дебора. — Но Джефри е най-лошият избор. Има повече зъби, отколкото мозъчни клетки.
— Не зъбите му ме интересуват — каза Фей замислено. — Ти с кого ще започнеш, Сюзан?
— О, не знам. Толкова е трудно да реша. Марк Флеминг, Брант Хегъруд или Дейвид Дауни — той е в поправителния ми клас по английски и през лятото е направил убийствено тяло. А и винаги може с Ник…
Дебора изфуча.
— Нашият Ник? Единственият начин да привлечеш вниманието му, е да имаш четири гуми и съединител.
— Освен това той е зает — добави Фей, а усмивката й напомни на Каси за муцуната на ръмжаща дива котка.
— Ти току-що каза, че искаш Джефри…
— И двамата могат да бъдат използвани. Разбери ме правилно, Сюзан. С Ник имаме… спогодба. Така че си избери някой друг готин тип!
Последва напрегната пауза, сетне момичето с ягодовата коса сви рамене.
— Добре, ще се заема с Дейвид Дауни. И без това не ми се занимава с Ник. Той е игуана.
Дебора вдигна поглед.
— Той ми е братовчед!
— И въпреки това си е игуана. Целуна ме на бала в прогимназията и се почувствах така, все едно бях с влечуго.
— Можем ли вече да се захващаме за работа? — попита Фей. — Кой е включен в списъка на омразата?
— Сали Уолтман — моментално отвърна Сюзан. — Тя и без това вече си мисли, че като е президент на класа, може да ни се противопоставя, и ако ти й отнемеш Джефри, направо ще побеснее.
— Сали… — замисли се Фей. — Да, ще ни се наложи да измислим нещо наистина специално за добрата стара Сали… Какво не е наред, Дебора?
Дебора се беше напрегнала и гледаше нагоре към хълма и входа на училището.
— Неканени гости — каза тя. — Всъщност прилича на цяла делегация.
Каси също ги видя — група ученици бяха излезли от училището и слизаха по склона. С облекчение си помисли, че докато Фей и останалите две момичета се занимават с тях, може би ще успее да се измъкне незабелязана. С разтуптяно сърце продължи да наблюдава приближаването им.
Едно широкоплещесто момче, което вървеше отпред и явно беше водачът, заговори:
— Виж какво, Фей, столовата е претъпкана. Затова ще обядваме тук… става ли? — Тонът му отначало беше войнствен, но после се смекчи и стана умолителен.
Фей погледна нагоре към него, после се усмихна с привичната си бавна, красива усмивка.
— Не — отсече тя със сладък глас. — Не става. — После се върна към обяда си.
— Защо? — избухна момчето, което все още се опитваше да звучи нахакано. — Миналата година не ни спирахте.
— Миналата година — обясни Фей — ние бяхме просто зайци. Сега сме големи… и опасни. Опасни, колкото си искаш.
Дебора и Сюзан се усмихнаха.
Каси притеснено се размърда. Не можеше да си тръгне, ако и трите не извърнеха поглед. „Хайде де, обърнете се“ примоли се тя мислено.
Учениците постояха там минута-две, разменяйки си гневни погледи, но накрая тръгнаха към училището — всички, с изключение на едно момиче.
— Ъ-ъ, Фей? И аз ли трябва да си вървя? — попита то.
Беше красиво момиче с пламнало лице, по-малко от тях. Каси предположи, че навярно е от долните класове. Очакваше да го прогонят като останалите, но за нейна изненада Фей вдигна вежди и потупа земята до себе си в знак на покана.
— Но, Кори — каза тя, — разбира се, че можеш да останеш. — Не си представям, че ще се храниш в столовата с Кралицата на непорочността и останалите добродетелни идиоти.
Кори седна.
— Прекалената добродетел е скучна — обяви тя.
Фей наклони глава и се усмихна.
— А пък аз си мислех, че си лигава малка пуританка. Колко глупаво от моя страна! Е, да знаеш, че тук винаги си добре дошла. Ти си почти една от нас, нали така?