— Тя помръдна — прошепна Каси. — Почувствах как мърда… Сторило ми се е. Явно просто съм помръднала с крака си.
Класът я наблюдаваше мълчаливо. Каси вдигна поглед и й се стори, че зърна нещо като съчувствие на лицето на учителката, но в следващия миг то изчезна.
— Добре, ученици. Да се връщаме към урока — каза жената, пусна змията на бюрото си и се върна при дъската.
Каси прекара оставащото време от часа, без да откъсва поглед от очите на гуменото влечуго. То така и не помръдна повече.
Погледна стъклената стена на столовата, пълна със смеещи се и разговарящи ученици. Часът по френски беше минал като в мъгла. А параноичното усещане, че всички я гледат, а после нарочно й обръщат гръб, се засилваше.
„Трябва да изляза“ помисли си тя, но разбира се, това беше нелепо. Спомни си докъде я беше довело вчерашното излизане. Не, днес щеше да направи онова, което трябваше да направи и вчера — да влезе и да попита някого дали може да седне до него.
„Добре. Направи, го.“ Щеше да е лесно, ако не се чувстваше толкова замаяна. „Заради безсънието е“, каза си Каси.
Спря с пълен поднос край две момичета, които се хранеха на квадратна маса за четирима. Изглеждаха мили и което беше по-важно, изглеждаха по-малки. Сигурно щяха да бъдат поласкани, ако една гимназистка седне до тях.
— Здравейте — чу се да изрича. Гласът й беше безстрастен, но учтив. — Може ли да седна тук?
Момичетата се спогледаха. Каси като че ли можеше да види бясната размяна на неизказани реплики. После едното от тях отговори:
— Разбира се, но ние тъкмо ставахме. Заповядай.
Момичето взе подноса си и се отправи към коша за боклук. Приятелката му за миг доби объркано изражение, вперила поглед в собствения си поднос. После го последва.
Каси сякаш се беше сраснала с пода.
„Добре де, това беше неприятно, да избереш хора, които тъкмо стават. Но няма причина да се разстройваш…“
Макар че бяха изяли порциите си едва наполовина?
С неистово усилие на волята Каси се застави да отиде до друга маса. Този път тя беше кръгла. Около нея седяха шестима ученици. Имаше едно свободно място.
„Не питай — каза си тя. — Просто седни.“ Постави подноса си на масата, свали от рамото раницата си и седна. Погледът й беше прикован в подноса и не се откъсваше от едно кръгче салам върху парчето пица. Не искаше да изглежда така, сякаш моли някого за позволение.
Около нея разговорът замря. Сетне чу потропване на столове.
„Мили Боже, не мога да повярвам. Не е възможно това да се случва. Не е истина…“
Но беше. Най-лошият й кошмар. Много по-мъчителен от мъртвите кукли или гумените змии.
Замаяна като в сън, тя вдигна поглед и осъзна, че всички стават от масата. Взимаха си таблите с обяда и си тръгваха. Но за разлика от двете любезни малки момичета, изобщо не си правеха труда да отидат до боклука. Просто се преместваха на други маси — един тук, друг там, където видеха свободно място.
„Далеч от нея. Където и да е, стига да не са при нея.“
— Мамо? — Каси погледна затворените очи с гъсти черни мигли и бледото лице.
Не знаеше как успя да изтърпи до края на учебния ден, а когато се прибра у дома, баба й каза, че майка й е по-зле. Не много, нищо, за което да се притеснява, но все пак състоянието й се било влошило. Имала нужда от тишина и покой. Взела била приспивателно.
Каси се вгледа в тъмните кръгове под затворените очи. Майка й не изглеждаше добре. Беше толкова крехка. Уязвима. Толкова млада.
— Мамо… — Гласът й беше тих и умоляващ.
Майка й се обърна, изражението й за миг стана болезнено. После отново застина.
Каси се чувстваше като вцепенена. Тук нямаше кой да й помогне.
Обърна се и излезе от стаята.
В собствената си спалня остави халцедона в кутийката си с бижута и не го докосна повече. Дотук беше с късмета.
И тази нощ скърцането и хлопането на къщата я държа будна.
В четвъртък сутринта в шкафчето й имаше птица. Препарирана сова. Гледаше я с лъскавите си кръгли жълти очи. Случайно в този момент покрай Каси мина един пазач. Момичето му показа безмълвно птицата с трепеща ръка. Той я отнесе.
Този следобед вътре имаше мъртва златна рибка. Каси направи фунийка от един лист хартия, подхвана с нея рибката и я изнесе навън. До края на деня не се приближи до шкафчето си.