Не припари и до столовата. Прекара обедното междучасие в най-закътания ъгъл на библиотеката.
Тъкмо там отново видя онова момиче.
Момичето с блестящата коса, момичето, което мислеше, че повече никога няма да срещне. Не беше изненадващо, че досега не я бе видяла. През последните дни Каси се прокрадваше из училището като сянка, минаваше по коридорите с очи, забити в пода, не говореше с никого. Изобщо не знаеше защо ходи на училище, може би просто защото нямаше къде другаде да отиде. А и ако беше я срещнала, навярно щеше да избяга в обратната посока. Мисълта, че и тя ще я отблъсне както всички останали, й беше непоносима.
Но този път Каси вдигна поглед от масата си в дъното на библиотеката и зърна ярко слънчево сияние.
Тази коса. Беше същата — невероятно дълга и с невероятен цвят. Момичето се беше обърнало към бюрото на библиотекарката и говореше с нея усмихната. Каси усещаше излъчването й чак в другия край на помещението.
Обзе я лудешко желание да скочи и да изтича при нея. Но после… какво? Нямаше представа. Импулсът беше неудържим. Гърлото й се стегна и очите й се наляха със сълзи. Осъзна, че се е изправила. Щеше да изтича при нея и после… после… В съзнанието й нахлуха образи: тя е малко момиче, а майка й я прегръща, почиства ожуленото й коляно, целува го, за да оздравее. Покой. Спасение. Обич.
— Диана!
Друго момиче бързаше към непознатата.
— Диана, знаеш ли колко е часът? Побързай!
Тя дърпаше момичето със сияйната коса, смееше се и махаше на библиотекарката. Така стигнаха до вратата, после изчезнаха.
Каси остана сама. Момичето дори не погледна към нея.
В петък сутринта спря пред шкафчето си. Не искаше да го отваря, но то някак странно я привличаше. Не можеше просто да стои така и да се чуди какво има вътре.
Бавно набра комбинацията на кода. Вратичката се отвори.
Този път дори не можа да изпищи. Разшири очи и те станаха кръгли като на онази препарирана сова. Устата й се отвори в безмълвно възклицание. Стомахът й се обърна. Тази смрад…
Шкафчето беше пълно с кюфтета. Сурови и червени като одрана плът, потъмняла до мораво на местата, където месото беше започнало да загнива заради високата температура. Килограми и килограми месо. Миришеше на…
На месо. Мъртво.
Каси затръшна вратичката на шкафчето, но тя отскочи и се отвори заради каймата, която беше започнала да прелива. Извърна се и се олюля, погледът й се замъгли.
Една ръка я сграбчи. В първия момент Каси си помисли, че някой й предлага опора, но сетне усети да дърпат грубо раницата от рамото й.
Обърна се и видя красиво свъсено лице. Зли черни очи. Мотоциклетно яке. Дебора подхвърли раницата покрай Каси и тя машинално се завъртя, за да я последва.
Когато се обърна, видя дълга до раменете руса коса. Кривогледи, малко налудничави синьо-зелени очи. Ухилена уста. Беше едно от момчетата с ролерите — единият от братята Хендерсън.
— Добре дошла в джунглата9 — изпя той.
После метна раницата към Дебора, която я хвана и изпя следващия стих.
Каси се въртеше ту към единия, ту към другия, като котка, гонеща изкуствена мишка на връв.
Очите й се напълниха със сълзи. Кикотът на мъчителите й и песента звънтяха в ушите й все по-силно и по-силно.
Внезапно видя пред себе си една ръка, която улови литналата във въздуха раница. Смехът замря.
Каси се обърна и през замъглените си от сълзите очи видя студеното красиво лице на тъмнокосото момче, което беше стояло с Фей онази сутрин преди два дни… Нима бяха минали само два дни? Сега то носеше друга блуза, отново с навити нагоре ръкави, и същите износени черни джинси.
— Стига, Ник — запротестира близнакът. — Разваляш ни играта.
— Разкарай се! — каза Ник.
— Ти се разкарай — тросна се Дебора зад Каси. — С Дъг просто…
— Да, бе, ние просто…
— Млъквай! — Ник погледна към шкафчето на Каси, пълно с преливащи топки кайма. После напъха раницата в ръцете й. — На теб говоря, разкарай се — рече й той.
Каси се вгледа в очите му. Те бяха тъмнокафяви като махагоновите мебели на баба й. И също като тях отразяваха светлината на лампите по тавана. Не бяха враждебни. Просто… безстрастни. Сякаш нищо не можеше да трогне това момче.