— Благодаря ти — каза тя, мигайки през сълзи.
Нещо припламна в махагоновите му тъмни очи.
— Няма за какво толкова да ми благодариш — отвърна той.
Гласът му беше като мразовит вятър, но на Каси й беше все едно. Стиснала чантата си, тя побягна.
Получи бележката в часа по физика.
Момиче на име Типа я остави на чина й, нехайно, сякаш не искаше да бъде забелязана. Подмина я и отиде да седне в другия край на стаята. Каси погледна сгънатия лист така, като че ли щеше да я опари, ако го докосне. Името й беше изписано върху него с почерк, който изглеждаше едновременно помпозен и превзет.
Бавно разгърна бележката. Тя гласеше:
„Каси, ела да се срещнем след училище на втория етаж на старата сграда по естествени науки. Мисля, че можем да си помогнем една на друга.“
Каси гледаше втренчено написаното, докато буквите не станаха двойни. След часа отиде при Тина.
— Кой ти даде да ми донесеш това?
Момичето погледна бележката привидно изненадана:
— За какво говориш? Аз не съм…
— Да, ти беше. Кой ти го даде?
Тина се огледа притеснено. После прошепна:
— Сали Уолтман. Но ми каза да не казвам на никого. Сега трябва да си вървя.
Каси й препречи пътя.
— Къде се намира старата сграда по естествени науки?
— Виж…
— Къде е?
Тина изсъска:
— От другата страна на крило „Е“. Зад паркинга. Сега ме пусни!
Тя се отскубна и се отдалечи бързо.
„Приятел, как ли пък не“, саркастично си помисли Каси. Ако Сали наистина й беше приятелка, щеше да говори с нея пред всички. Ако наистина й беше приятелка, онзи ден на стълбите нямаше да я зареже сама с Фей. Щеше да й каже: „Благодаря, че ми спаси живота.“
Но може би сега съжаляваше.
Старата сграда изглежда отдавна не беше използвана, на входа имаше катинар, който някой беше счупил. Каси бутна вратата и тя се отвори.
Вътре цареше полумрак. Очите й, заслепени от ярката слънчева светлина навън, не можеха да различат нищо. После съгледа някакво стълбище и тръгна по него, придържайки се с една ръка за стената.
Чак когато се качи горе, забеляза, че пръстите й докосваха нещо… меко. Почти пухкаво. Приближи ги към очите си и се взря в тях. Сажди?
Нещо помръдна в стаята пред нея.
— Сали?
Каси колебливо пристъпи напред. Зачуди се защо през прозорците не влиза повече светлина. Само тук-там по тях просветваха ивици. Отново направи несигурна крачка, после още една, и още една.
— Сали?
Когато отново изрече името, истината най-сетне проблесна в изтощения й ум. Не беше Сали. Който и да беше там, каквото и да имаше там, то не беше Сали.
„Махни се оттук, глупачке. Изчезвай. Веднага.“
Извърна се непохватно, напрягайки привикващите си към здрача очи, взряна в дълбокия мрак на стълбището…
Внезапно блесна светлина, която заля лицето й и я заслепи. Чу се проскърцване и остър стържещ звук и в стаята нахлу още светлина. „През един прозорец, който току-що беше отворен“ осъзна Каси. Някой стоеше пред него, държейки парче дърво.
Отново се обърна към стълбището. Но и там имаше някой. Сега в помещението нахлуваше достатъчно светлина и Каси успя да различи чертите на момичето, което пристъпи към нея.
— Здравей, Каси — поздрави я Фей. — Опасявам се, че Сали не успя да дойде. Но може би пък ние двете можем наистина да си помогнем.
8
— Ти си ми пратила бележката — рече Каси с равен глас.
Фей се усмихна със своята ужасяваща бавна усмивка.
— Някак си не бях уверена, че ще дойдеш, ако я подпиша със собственото си име.
„А аз се хванах — упрекна се Каси. — Явно тя е подучила онази Тина какво да ми каже… и аз налапах въдицата.“
— Харесаха ли ти малките подаръци, които получи? — Очите на Каси се наляха със сълзи. Не намери сили да отговори. Почувства се толкова изтощена, толкова безпомощна… — да не би напоследък да не спиш добре? — продължи Фей с дълбокия си гърлен глас. — Изглеждаш ужасно. Или пък може би сънищата ти те държат будна. — Каси се обърна, за да хвърли бърз поглед зад гърба си. Там имаше изход, но Сюзан го препречваше. — О, още няма да си ходиш — каза Фей. — Дори не си и мечтай да те пусна.