Диана вдигна поглед и се усмихна.
— Влез. Тъкмо почиствах саждите от пуловера ти.
— О, той е кашмирен, няма да е лесно…
— Знам. Всичко ще бъде наред.
Диана взе отворената на перваза книга и я прибра в големия шкаф до стената. Каси забеляза, че заключи вратичката, сетне излезе с пуловера.
Каси любопитно погледна към перваза на прозореца. Никъде не видя препарат за петна. Само пакетче с изсушени цветя и колекция камъчета.
Стаята беше хубава. Старинни мебели и модерни вещи бяха съчетани умело, сякаш тук миналото и настоящето битуваха в хармония.
Драперията на леглото беше бледосиня, с нежни шарки на виещи се цветя, лека и ефирна. По стените вместо плакати от филми и снимки на кинозвезди висяха черно-бели репродукции. Мястото изглеждаше… стилно. Елегантно и артистично, но и удобно.
— Харесват ли ти? Картините?
Каси се обърна и видя, че Диана безшумно е влязла отново в стаята. Кимна, мъчейки се да отговори по някакъв по-интелигентен начин на това момиче, което очевидно стоеше много над самата нея.
— Какво е изобразено на тях? — попита тя, надявайки се, че отговорът не е нещо, което се предполага, че трябва да знае.
— Древногръцки богове. Или богини, по-точно. Това е Афродита — богинята на любовта. Виждаш ли купидоните и гълъбите около нея?
Каси се взря в жената на картината — беше се изтегнала на нещо като диван, изглеждаше красива и отпусната. Нещо в позата й… или пък оголената й гръд й напомни за Сюзан.
— А тази е Артемида. — Диана застана пред друго изображение. — Тя е богинята на лова. Никога не се омъжила и ако някой мъж я зърнел да се къпе, насъсквала кучетата си да го разкъсат.
Девойката на репродукцията беше слаба и гъвкава, със загорели ръце и крака. Беше коленичила и се прицелваше с лък. Тъмната й коса падаше на тежки вълни по гърба й, а изражението на лицето й беше предизвикателно. „Дебора понякога изглежда така“ помисли си Каси, а после се вгледа в последната картина и ахна.
— Тази коя е?
— Това е Хера, кралицата на боговете. Тя е можела да бъде доста… ревнива.
Каси можеше да се обзаложи, че е така. Младата жена беше висока и горда, с властни черти. Но всъщност вниманието на Каси грабнаха очите й. Те като че ли блестяха от картината и излъчваха страст, воля и заплаха. Като приклекнала хищна котка в джунглата…
Треперейки неконтролируемо, Каси обърна гръб на изображението.
— Добре ли си? — попита я Диана.
Каси кимна и преглътна. Сега, когато беше в безопасност, всичко сякаш се връщаше. Не само събитията от последния ден, но и от цялата изминала седмица. Всичката болка, всичките унижения. Провесената в шкафчето й кукла, сцената в столовата. Гумената змия. Играта на пиян морков с раницата й…
— Каси? — една ръка докосна рамото й.
Каси не издържа, обърна се и се хвърли в прегръдките на Диана, избухвайки в плач.
— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред, наистина. Не се тревожи…
Диана я прегърна и я потупа по гърба. Всички сълзи, които Каси се беше въздържала да пролее пред майка си или баба си, сега бликнаха навън. Тя се вкопчи в Диана и захлипа като малко дете.
Чувстваше се като в спомените, които я връхлетяха в библиотеката. Сякаш отново беше на седем и майка й я успокояваше. Диана някак успя да я накара да повярва, че всичко ще се оправи.
Най-накрая спря да хлипа и вдигна глава.
— Знаеш ли — каза Диана и й подаде хартиена кърпичка, — защо не останеш за вечеря? Татко ще се върне късно… той е адвокат. Мога да извикам още две приятелки и да си поръчаме пица. Какво ще кажеш?
— О… страхотно — отвърна Каси и прехапа устни. — Направо страхотно.
— Можеш да облечеш тези дрехи, докато твоите съхнат, макар че сигурно ще са ти малко големи. Слез долу, когато си готова. — Диана замълча, смарагдовите й очи се спряха на лицето на Каси. — Има ли нещо?
— Не… не, но… — Каси се запъна и после гневно поклати глава. — Просто… защо си толкова мила с мен?
Все още всичко й се струваше като сън.
Диана се вгледа в нея за минута, после в очите й проблесна усмивка.
— Не зная… смятам, че ти самата си мила и го заслужаваш. Ако искаш, мога да се помъча да бъда гадна. — Каси отново поклати глава и усети как устните й се разтягат в усмивка. — И… — Диана гледаше някъде над нея, ясните й зелени очи изглеждаха замислени. — Ние всички сме сестри, знаеш ли?