— Добре, можеш да кажеш на Ди и Мелани, че сме готови. Аз ще извадя чиниите — каза Лоръл.
Каси се върна в просторната дневна. Мелани и Диана бяха потънали в разговор и не видяха, че тя е зад тях.
— … прибираш я като улично кученце. Винаги така правиш — говореше Мелани и Диана я слушаше със скръстени ръце. — Но какво ще стане после…?
Тя замълча, Диана забеляза Каси и я докосна по ръката.
— Готово е — каза Каси.
Чувстваше се неудобно. За нея ли говореха? Нея ли наричаха улично кученце? Но не Диана беше казала това, а Мелани. Каси си каза, че не я интересува какво мисли Мелани.
Докато хапваха от салатата, Мелани я наблюдаваше, но в хладните й сиви очи нямаше враждебност. Те бяха само… замислени. После пристигна пицата и Каси се възхити на лекотата, с която трите момичета бъбреха и се смееха с момчето, разнасящо доставките. То така се впечатли от Мелани, че направо се самопокани да влезе, но Диана през смях му затръшна вратата.
После Мелани им разказа няколко забавни истории от пътуването си до Канада през лятото и Каси почти забрави за предишните й думи. Беше толкова приятно да води спокоен приятелски разговор и да не се чувства изолирана. Да бъде в този дом, да гледа как Диана й се усмихва… Все още не й се вярваше, че е истина.
Когато се приготвяше да си тръгва, Каси напълно се слиса. Диана й връчи спретната купчинка чисти дрехи — по сивия й пуловер нямаше и следа от сажди, и каза:
— Ще те изпратя до вас. Не се притеснявай за колата на баба си. Ако ми дадеш ключовете, ще кажа на Крис Хендерсън да я докара до къщата ви.
Каси тъкмо й подаваше ключовете и застина.
— Хендерсън? Нали не искаш да кажеш… че говориш за един от братята Хендерсън?
Диана се усмихна, докато отключваше хондата си.
— Значи си чула за тях. Крис е готин, наистина, просто е малко див. Не се тревожи.
Когато потеглиха, Каси се сети, че онзи, който беше подхвърлял раницата й, се казваше Дъг, а не Крис. Но въпреки това се безпокоеше.
— Тук, на „Кроухейвън Роуд“, всички се познаваме — обясни Диана. — Виждаш ли, там е къщата на Лоръл, а следващата е на Фей. Всички, които сме израснали тук, някак се поддържаме заедно. Всичко ще бъде наред.
— Поддържате се заедно? — Една странна мисъл мина през ума на Каси.
— Да. — Гласът на Диана беше преднамерено безгрижен. — Имаме си нещо като клуб…
— Клубът? — Каси беше толкова отвратена, че я прекъсна. — Нима… и ти си в него? Ти и Лоръл, и Мелани?
— Аха — отвърна Диана. — Ето я и твоята къща. Ще ти се обадя утре… може дори да ти дойда на гости. Какво ще кажеш в понеделник заедно да отидем на училище… — Тя спря, щом зърна изражението на лицето на Каси. — Какво има, Каси? — попита нежно.
Каси клатеше глава.
— Не знам… да, всъщност знам. Разказах ти, че чух какво си говорят Фей и Сюзан, и Дебора, така започнаха всичките ми неприятности. Чух какви ги разправят и знам, че и те са в този клуб. Беше толкова ужасно… не разбирам как е възможно и ти да членуваш в подобно нещо заедно с тях.
— Не е каквото си мислиш… — Нежният глас на Диана заглъхна. — Но не бих могла да ти обясня добре. Едно ще ти кажа — не съди за клуба по постъпките на Фей. Въпреки че Фей си има и добри страни, ако се вгледаш.
На Каси й хрумна, че ще й трябва електронен микроскоп, за да ги открие. След това сподели мисълта си на глас.
Диана се разсмя.
— Не, наистина. Познавам я от бебе. Тук всички се знаем от край време.
— Но… — Каси я погледна разтревожено. — Не се ли боиш от нея? Не се ли притесняваш, че може да ти стори нещо ужасно?
— Не — отговори й Диана. — Не се притеснявам. Освен това тя… даде нещо като обещание да не го прави. А пък и… — Диана погледна Каси почти извинително — недей да ме мразиш, но Фей ми е първа братовчедка. — Каси зяпна. — Тук горе повечето сме братовчеди — тихо рече Диана. — Понякога втори или трети, но повечето сме по-близки. Ето малко от билковия чай, който Лоръл ми направи през лятото — добави тя и пъхна нещо в ръката й. — Пийни малко от него, ако напоследък ти е било трудно да заспиваш. Трябва да ти помогне. Ще се видим утре сутрин.