— Можеш — рече Каси тихо, но толкова пламенно, че сама се изненада от себе си. — И аз не знам защо, но можеш да ми се довериш, независимо от всичко.
— Така че, ако искаш… — Диана леко се намръщи и прехапа устни, все още загледана надолу, диплейки смутено завесата. — Ами… мислех си, че навярно можем да бъдем като сестри. Все едно да се осиновим една друга. Така аз ще си имам по-малка сестра, а ти по-голяма. Но само ако искаш — добави припряно и отново вдигна поглед.
„Дали искам?“ Проблемът на Каси беше, че не знаеше как да постъпи — да се хвърли на врата на Диана, да затанцува из стаята или да избухне в смях, а може би и в сълзи.
— Би било хубаво — успя да отвърне накрая. Сетне, с преливащо от щастие сърце, срещна открито погледа на Диана. — Наистина, би било чудесно.
— Тази сутрин изглеждаш по-добре, мамо — каза Каси.
Майка й, седнала на края на леглото си, й се усмихна.
— Беше лош грип, но вече съм по-добре — каза тя. — А ти… ти изглеждаш по-щастлива, миличка.
— Така е — отвърна Каси и бързо целуна майка си по бузата. „Направо не можеш да си представиш колко съм щастлива.“
Днешният ден беше почти толкова вълнуващ, колкото и първия й ден в новото училище. „Не ме е грижа, дори всички останали да ме мразят — каза си тя. — Важното е, че Диана ще бъде там.“ Дори само като се сетеше за това, всичко останало преставаше да има значение.
Този ден Диана изглеждаше особено красива — носеше зелено велурено яке, обточено със синя коприна над избелели почти до бяло джинси. На врата й висеше медальон с един-единствен камък със синьо-бял млечен блясък. Каси се чувстваше горда само от факта, че върви до нея.
Освен това забеляза нещо странно по коридорите на училището. Беше й трудно да направи и три стъпки, без някой да ги спре.
— О, здрасти, Диана… имаш ли минутка?
— Диана! Толкова се радвам да те видя…
— Диана, не бъди толкова жестока. Няма ли поне да си помислиш да прекараме заедно уикенда? — Това го каза някакво момче.
На практика всички, които минаваха покрай тях, искаха да си побъбрят с Диана, а онези, които нямаха какво да й кажат, се спираха наблизо само за да я слушат.
Каси наблюдаваше как Диана разговаря с всички тях. Момчетата я молеха да излезе с тях на среща, но тя ги отпращаше с усмивка. Някои хвърляха тревожни погледи към Каси, но никой не се отдръпна и не й каза нищо гадно. Явно Диана имаше силата да противодейства дори на Фей.
Най-накрая, няколко минути преди звънеца, Диана се отдръпна от тълпата и изпрати Каси до часа й по английски. Тя не само влезе с нея в стаята, но дори седна на съседния чин и се заприказва с нея, без да обръща внимание на всички, които ги зяпаха.
— Тази седмица трябва пак да си направим парти с пица — каза тя с ясен, убедителен тон. — А и с Лоръл обсъждахме как да пренаредим стаята ти, ако все още имаш такова желание. Освен това наистина мисля, че трябва да се прехвърлиш в моя клас по история. Той е последния час и госпожа Ланинг е чудесна…
Диана продължаваше да говори и сякаш не забелязваше присъствието на останалите от класа. Но Каси усещаше как в гърдите й нещо бълбука като газирана напитка в бутилка. Момичетата, които миналата седмица й бяха обръщали гръб и я бяха подминавали, сега лакомо поглъщаха казаното от Диана, кимайки, сякаш са част от разговора.
— Е, май е най-добре да тръгвам, ще се срещнем в единайсет и петнайсет за обяд — рече Диана.
— Къде? — попита Каси, която почти изпадна в паника, когато Диана се изправи.
Чак сега осъзна, че така и не беше виждала нито Диана, нито Лоръл или Мелани, в обедната почивка.
— О, в столовата. Зад стъклената врата. Наричаме я задната стаичка. Ще я намериш — каза Диана.