— И те го направили — продължи Фей със сладък глас, дръпна пръста си и направи жест, сякаш прибира меч в ножницата си. — Посочили робинята от Западните Индии и още няколко старици, които не харесвали. Жени с лошо име в селото. И когато ги посочили, ги нарекли… — За да внесе повече драматизъм, тя направи пауза и вдигна глава към луната, увиснала на небето. После върна погледа си върху Каси. — Нарекли ги… вещици.
През групата премина вълна от възбуда, горчива ирония и възмущение. Всички поклащаха отвратено глави. Каси усети косите на тила й да настръхват.
— И знаете ли? — Погледите на публиката се приковаха омагьосани във Фей. Тя се усмихна бавно и прошепна: — Това свършило работа. Никой не ги обвинил за техните игри с предсказанията. Всички били прекалено заети да издирват вещиците в малката им общност. Единственият проблем бил — продължи Фей и свъси черните си вежди, — че онези пуритани не можели да разпознаят вещица, дори и да видели такава. Те преследвали жените, които им се стрували необикновени — или твърде независими, или… богати. Имуществото на осъдените вещици трябвало да бъде конфискувано и затова гонението им се оказало доста доходоносно. Ала през цялото това време истинските вещици живеели под носовете им. Защото, нали разбирате — тихо каза Фей, — в Салем наистина имало вещици. Това не били бедните жени и мъже, срещу които хората повдигали обвинения. Но на вещиците не им харесвало какво се случва и няколко от тях дори опитали да прекратят съдебните дела, но това като че ли пораждало подозрения към тях самите. Прекалено опасно било дори да си само приятел на някой от затворниците.
Фей замлъкна и наоколо се възцари тишина. Сега лицата, заобикалящи Каси, не бяха иронични, а студени и гневни. Като че ли самото им същество откликваше на тази история, сякаш не беше просто разказ от миналото, а предупреждение.
— И какво станало? — най-накрая попита Каси тихо.
— С обвинените ли? Те умрели. Поне онези, които не се признали за вещици. Деветнайсет души били обесени, преди губернаторът да спре процесите. Последната публична екзекуция се състояла точно преди триста години… на двайсет и втори септември, есенното равноденствие на хиляда шестстотин деветдесет и втора година. Не, клетниците, обвинени в магьосничество, нямали късмет… — Фей се усмихна — но истинските вещици се измъкнали. Тайно, разбира се. След като преминала суматохата. Те тихомълком си опаковали багажа и се преместили на север, за да основат собствено селище…
— Ню Салем — довърши Каси. В съзнанието й изплува надписът на училището. После добави тихо: — Възникнал през хиляда шестстотин деветдесет и трета година.
— Да. Само една година след края на процесите. Така че разбирате как е основан малкият ни град. Само от дванайсетте членове на сборището от Салем и техните семейства. Ние — Фей грациозно посочи групата им — сме онова, което е останало от тези дванайсет семейства. Единствените им наследници. А останалата измет, която виждате в училище и в града…
— Като Сали Уолтман — вметна Дебора.
— … са потомци на слугите — сладко рече Фей. — Или на външни хора, които започнали да прииждат и на които било позволено да останат и да се задомят тук. Но онези дванайсет къщи на „Кроухейвън Роуд“ са къщите на основателите. На нашите семейства. Те сключвали бракове помежду си и запазили кръвта си чиста… поне повечето от тях. И най-накрая сме се появили ние.
— Трябва да имаш предвид — тихо рече Диана на Каси, — че някои от нещата, които разказа Фей, са само предположения. Не знаем какво в действителност е предизвикало лова на вещици през хиляда шестстотин деветдесет и втора година. Но знаем какво се е случило с прародителите ни, защото разполагаме с техните дневници, летописите им и книгите им със заклинания — техните Книги на сенките. — Диана се обърна и взе нещо от пясъка, а Каси позна книгата, която беше лежала на перваза на прозореца в деня, в който Диана беше изчистила пуловера й. — Това — обясни Диана и вдигна книгата — е било на прапрабаба ми. Тя го получила от своята майка, която го получила от нейната и така нататък. Всички тези жени са писали в нея, записвали са заклинанията, ритуалите, които са изпълнявали, и важните събития в живота си. Всяка от тях я е предавала на следващото поколение.
— Поне до времето на нашите прапрабаби всъщност — обади се Дебора. — Може би допреди около осемдесет-деветдесет години. Те решили, че цялата работа е прекалено страховита.
— Прекалено дяволска — вмъкна Фей и златните й очи заблестяха.