Слабата звездна светлина огря лицето му, когато той се изправи на върха на склона и океанът остана зад гърба му. Тези високи скули, тези насмешливи устни. Но сега те не се усмихваха. Очите му бяха твърди и проницателни, излъчваха сила, която тя не разбираше и която я плашеше.
— Добра си — рече той. — Но аз не съм пълен глупак. Има нещо, което не ми казваш, и искам да знам какво е то.
— Не, не искаш. — Думите й се изплъзнаха сами от устните й. — Имам предвид… няма нищо, което да не ти казвам.
— Чуй ме — рече той и за неин ужас пристъпи по-близо. — Когато те видях за пръв път, не знаех, че си една от нас. Как бих могъл? Но знаех, че си различна от глупавата си приятелка. Че не си само поредното красиво момиче, а че си необикновено момиче.
„Красива? Решил е, че съм красива.“ Мислите й препускаха бясно. Започваше да губи самообладание._„Бъди хладна и безразлична. Учтиво заинтригувана. Не позволявай нещо да излезе наяве.“_
Сиво-сините очи на Адам блестяха, а на необикновеното му гордо лице беше изписан гняв. Но Каси беше най-смутена от горчивината, която прочете в очите му.
— Не беше като останалите момичета, които срещам навън… беше способна да приемеш загадъчното и мистичното без страх. Ти беше… отворена. Толерантна. Не изпитваше автоматична омраза към всичко различно.
— Не съм толкова толерантна, колкото Диана. Диана е най…
— Това няма нищо общо с Диана! — заяви той и Каси осъзна, че Адам наистина вярва в това. Той беше толкова почтен и прям, че едва ли би му хрумнало да извърши предателство. — Помислих си, че мога да ти се доверя. Дори да ти поверя живота си. И когато видях как се изправи срещу Джордан — момче, на практика два пъти по-високо и по-силно от теб, разбрах, че съм бил прав. Беше едно от най-смелите неща, които някога съм виждал… и всичко това за един непознат. Ти му позволи да те нарани заради мен, а дори не ме познаваше. — „Не издавай нищо — мислеше Каси. — Нищо.“ — А после усетих нещо необикновено, докато бях с теб. Някакво разбиране. Трудно ми е да го обясня, но оттогава не ми излиза от ума. Много мислих за теб, Каси. И нямах търпение да разкажа на Диана. Да й кажа, че е права, че има външни хора, на които можем да се доверим. Които могат да приемат магията. Диана от много време се опитва да убеди клуба в това. Исках да й кажа, че ти отвори очите ми за много неща. Откакто те срещнах, дори започнах да виждам по-ясно, когато излизах с рибарските кораби да търся инструментите на посветените. Докато хвърляхме мрежите, океанът сякаш започна да ми разкрива тайните си. Помагаше ми. Исках да разкажа на Диана за това и да разбера дали тя може да го обясни. И през цялото това време — рече Адам, свеждайки очи към Каси — нито веднъж не съм съжалил, че ти подарих халцедоновата си роза… макар че не беше една от нас. Надявах се никога да не попаднеш в беда и да не ти потрябва, но исках да съм до теб, ако се случи. Ако някога беше направила онова, което ти казах — да стиснеш силно в юмрук камъка и да мислиш за мен, — щях да разбера и да те открия, независимо къде се намираш. Мислех, че си необикновена.
Каси го слушаше замаяна и се питаше дали това беше истина. Колко пъти беше държала халцедона в ръцете си, но никога не беше следвала инструкциите му, защото не беше вярвала в магията.
— А сега се връщам у дома… и откривам, че все пак не си външен човек. Зарадвах се да те заваря тук и да разбера, че си станала част от кръга. И от онова, което каза Диана, ми стана ясно, че тя веднага е разбрала колко си необикновена. Но не можех да й кажа, че те познавам, защото поради някаква причина ти не искаше това. Уважих решението ти, държах си устата затворена и сметнах, че ще ми обясниш, когато можеш. А вместо това… — Той направи жест с ръка. — Получавам това. Цяла седмица ме отбягваш, а сега се държиш така, сякаш между нас никога нищо не се е случило. Дори призоваваш силите срещу мен, за да ме накараш да повярвам в една лъжа. И сега аз искам да знам защо.
Настъпи мълчание. Каси чуваше тихия ритмичен тътен на вълните долу. Вдишваше свежия студен нощен въздух. И най-накрая сякаш нещо я застави да вдигне поглед към Адам. Той беше прав, не можеше да продължи да го лъже. Дори да й се надсмееше, дори да започнеше да я съжалява, трябваше да му каже истината.
— Защото съм влюбена в теб — каза простичко и тихо.
И не извърна поглед.
Той не й се присмя.
Но се беше втренчил невярващо в нея. Сякаш не можеше да вникне в онова, което му бе казала.