— Онзи ден на плажа аз също изпитах нещо необикновено — продължи тя. — Сякаш бяхме… свързани по някакъв начин. Сякаш нещо ни привличаше един към друг. Сякаш принадлежахме един на друг. — Виждаше объркването в очите на Адам. Същият шемет я беше обзел, когато откри тялото на Кори. — Знам, че звучи глупаво. Дори не мога да повярвам, че ти казвам тези неща… но ти искаше да знаеш истината. Онова, което изпитах онзи ден на плажа, не беше хубаво, вече знам това. Ти си имаш Диана. Никой с ума си не би могъл да иска нещо повече. Но онзи ден… си внуших какви ли не глупости. Всъщност си мислех, че виждам нещо да ни свързва, нещо като сребърна нишка. Почувствах те толкова близък. Като че ли бяхме родени един за друг, и нямаше смисъл да се съпротивлявам…
— Каси — каза Адам.
Очите му бяха потъмнели от вълнение. Лицето му изразяваше… какво? Неверие? Отвращение?
— Сега знам, че не е истина — безпомощно каза тя. — Но тогава не го осъзнавах. Когато стоеше толкова близо до мен и ме гледаше, си помислих, че ние ще се…
— Каси.
Сякаш думите й бяха събудили някаква магия или възприятията й се бяха изострили. Затаи дъх, когато отново я видя. Сребърната нишка. Тя бръмчеше и блестеше, по-силна и звънтяща от всякога, и ги свързваше. Сякаш съединяваше сърцата им. Дишането й се беше учестило и тя вдигна поглед към Адам.
Очите й срещнаха неговите и в този миг разбра защо бяха така потъмнели. В тях имаше не неверие, а осъзнаване и почуда, от които краката й се подкосиха.
„Той си… спомня“ Вече виждаше в нова светлина онова, което се беше случило помежду им, и разбираше какво бе почувствал онзи ден.
Каси разбираше това така ясно, като че ли той го беше изрекъл. Долавяше всеки удар на сърцето му и възприемаше света през очите му. Дори можеше да види себе си така, както той я виждаше. Крехко свенливо създание с дискретна красота, като диво цвете в сянката на дърво, но със сърцевина от калена стомана. Успя да долови и чувствата, които изпитваше към нея…
Онова, което се случваше, беше невероятно. Светът беше застинал и в него съществуваха само те двамата. Очите на Адам бяха широко отворени, зениците му бяха станали огромни и на Каси й се стори, че пропада в тях, когато той я погледна. Един кичур от косата му беше паднал върху челото му… кичур от тази прекрасна, разбъркана и вълниста коса, обагрена във всички цветове на есента в Нова Англия. Приличаше на горски бог, излязъл под звездите, за да съблазни срамежлива горска нимфа, и беше неустоим.
— Адам — каза тя. — Ние…
Но така и не успя да довърши. Той беше прекалено близо до нея. Усещаше топлината му, усещаше как биополетата им се сливат. Той обви с длани лактите й. И тогава тя осъзна как бавно, много бавно я привлече към себе си, докато ръцете му не я обгърнаха напълно. Повече не можеха да се съпротивляват на сребърната нишка.
16
Каси трябваше да го отблъсне, да избяга от него. Но вместо това въздъхна и зарови лице в рамото му, в успокояващата мекота на дебелия му пуловер. Сега усещаше как топлината му я поглъща и я закриля. Той ухаеше толкова хубаво — на есенни листа, огън и морски бриз. Сърцето й блъскаше в гърдите.
В този миг осъзна какво означава забранена любов. Означаваше точно това — да я желаеш, да се чувстваш толкова прекрасно и да знаеш, че е нередно. Усети, че Адам леко се отдръпва. Вдигна поглед към лицето му и разбра, че и той се чувства объркан като нея.
— Не можем — каза той с плътен глас. — Не можем… Тя се взираше в него, виждайки само очите му с цвета на океана от онази нощ, когато й бе нашепвал да се потопи в дълбините му, и устните й произнесоха беззвучно: „Не“. И тогава той я целуна.
От този миг насетне Каси не беше в състояние да разсъждава. Беше пометена от солената вълна на усещанията, която я завъртя и я понесе във вихъра си. Знаеше, че се носи към гибелта, но беше толкова сладостно!
Тялото й беше омекнало и тя трепереше. Ако той не я държеше, щеше да падне. Никое момче не я беше карало да се чувства така. Не знаеше какво друго да направи, освен да се отдаде на тези диви и мощни емоции, да им се отдаде напълно.
Всеки следващ прилив на нежност беше по-сладостен от предишния. Беше почти отмаляла от наслада и не искаше повече да се бори със себе си. Не се боеше от необузданата страст, която я поглъщаше, защото му вярваше. Той я водеше, обзета от почуда, към свят, който никога не беше подозирала, че съществува.
И не спираше да я целува… и двамата бяха опиянени, замаяни от лудостта на мига. Каси усещаше, че лицето и шията й горят, усещаше топлината, която излъчваха.