Загуби представа колко дълго бяха стояли така, вплетени в прегръдка, която можеше да стопи дори канарите около тях. Без да се откъсва от нея, той я поведе да седне на гранитната скала. Дишането й се забави и тя отново зарови лице в рамото му.
И там намери покой. Опустошителната страст беше отстъпила място на топъл и упоен унес. Беше толкова просто, толкова красиво!
— Каси — каза той нежно и гласът му се разля в тялото й, достигайки до стъпалата, дланите и пръстите й. Никога повече нямаше да бъде същата. — Обичам те.
Тя затвори очи, без да говори. Усети как той притисна устни към косата й.
Сребърната нишка ги беше обвила като блестящ пашкул, като неподвижна, огряна от лунната светлина вода. Лудостта беше свършила. Сега всичко беше потънало в тишина и покой. Каси имаше чувството, че завинаги може да остане да се рее тук.
„Моята съдба“, каза си тя. Най-сетне я беше открила. Всеки миг от живота й я беше водил дотук. Защо толкова се беше страхувала, защо се беше опитвала да избяга? Тук нямаше нищо друго, освен радост. Никога повече нямаше да се бои…
И тогава си спомни.
Беше разтърсена от истински ужас. „Боже, какво направихме?“
Отдръпна се толкова рязко, че се наложи Адам да я хване, за да не падне по гръб.
— О, Боже! — промълви тя и усети как ужасът я помита. — Адам, как можахме?
За миг очите му останаха празни и невиждащи, сякаш не разбираше защо беше прекъснала красивия им унес. Но после съзнанието му се възвърна и сиво-сините му очи се изпълниха с тъга. С неподправена мъка.
Все още в прегръдките му, тя заплака.
Как позволиха това да се случи? Как можа да причини това на Диана? На Диана, която я беше спасила, която бе нейна приятелка, която й се доверяваше. На Диана, която Каси обичаше.
Адам принадлежеше на Диана. Каси знаеше, че Диана никога не беше и помисляла за живот без него, че всичките й планове, надежди и мечти са свързани с Адам. Диана и Адам бяха обречени да бъдат заедно.
Внезапно си спомни как тревожните зелени очи на приятелката й заблестяваха, когато гледаше Адам, как я обгръщаше нежно сияние дори когато само говореше с него.
Адам също обичаше Диана, боготвореше я. Каси знаеше това. И тя му отвръщаше със същата чиста, силна и неразрушима любов.
Но сега Каси знаеше, че Адам обича и нея. Как беше възможно човек да обича двама души? Как беше възможно да е влюбен в двама души едновременно? Но химията, която протичаше между нея и Адам, разбирането и връзката, която ги привличаше, бяха несъмнени. Очевидно обичаше и двете.
Но Диана беше на първо място.
— Ти все още я обичаш — прошепна Каси, сякаш търсейки потвърждение на тъжната истина.
Дълбоко в нея се разгоря болка.
Той затвори очи.
— Да. — Гласът му беше дрезгав. — О, Каси… съжалявам…
— Не, това е добре — каза тя. Сега вече разпозна болката. Беше породена от загубата и празнотата, и ставаше все по-силна. — Защото и аз я обичам. И не искам да я наранявам. Затова се бях зарекла, че никога никой от двама ви няма да разбере…
— Аз съм виновен — каза той и Каси долови горчивината в гласа му. — Трябваше по-рано да разбера какво изпитвам и да се справя с чувствата си. Вместо това те принудих да направиш тъкмо онова, което си се опитвала да избегнеш.
— Не си ме принудил — нежно отвърна тя. Гласът й беше тих и спокоен. Всичко отново беше просто и ясно и Каси знаеше как трябва да постъпи. — И двамата имаме вина. Но това не е важно. Единственото, което има значение, е случилото се между нас да не се повтори.
— Но как би било възможно това? — попита Адам разпалено. — Можем да съжаляваме колкото си искаме… аз мога да се ненавиждам… но ако някога отново останем сами… Не знам какво ще стане.
— Тогава не бива да оставаме сами. Никога. И не бива да седим близо един до друг или да се докосваме, или дори да мислим за това.
Говореше спокойно. Знаеше, че това е правилно.
Очите му бяха потъмнели.
— Възхищавам се на самоконтрола ти — каза той хладно.
— Адам — промълви Каси и усети как се топи дори само като изрича името му. — Трябва да го направим. Когато ти се върна в нощта на посвещаването ми, когато осъзнах, че вие с Диана… Тогава се заклех, че никога няма да допусна тя да бъде наранена заради чувствата ми към теб. Зарекох се, че никога няма да я предам. Нима ти би я предал?