— Не — промълви ужасено Каси.
— Да — рече Фей и се усмихна отново. — Това е, което искам, Каси. За да ми докажеш каква добра приятелка си ми. Нищо друго няма да свърши работа.
— Фей, ти видя какво се случи снощи. В този череп имаше нещо зло. И без това то вече броди на свобода… ако го използваш отново, кой знае какво може да се случи? — И тогава във вцепененото съзнание на Каси внезапно изплува едно предположение. — За какво ти е? — попита тя.
Фей поклати глава.
— Това си е моя малка тайна. Може би, ако станем достатъчно добри приятелки, ще ти кажа по-късно.
— Няма да го направя. Не мога. Не мога, Фей.
— Е, това е много лошо. — Веждите на Фей се повдигнаха и тя нацупи пълните си устни. — Защото това значи, че се налага да се обадя на Диана. Мисля, че братовчедка ми има право да знае какви ги върши Адам. — Тя се пресегна, взе телефона и започна да натиска бутоните с дългия си пръст, украсен с ален маникюр. — Ало, Диана? Ти ли си?
— Не! — викна Каси и стисна Фей за ръката.
Момичето натисна бутона за заглушаване.
— Това значи ли — попита тя, — че сме се договорили?
Каси не успя да каже нито „да“, нито „не“.
Фей се пресегна и я хвана за брадичката, както онзи първи ден на стълбите пред училището. Каси усети твърдостта на дългите й нокти, хладината и силата на пръстите й. Тя се беше вторачила в нея с тези странни очи с цвят на мед. „Соколите имат жълти очи“, внезапно си помисли Каси. А и пръстите на Фей я стискаха като нокти. Нямаше къде да бяга. Беше в капан… впримчена… като малка бяла мишка, уловена от граблива птица.
Златните очи продължаваха да я наблюдават… проникваха вътре в нея. Беше толкова замаяна, толкова уплашена. Намираше се в спалнята на Фей на втория етаж на къщата, в капан, далеч от всяка помощ.
— Договорихме ли се? Отново попита Фей.
Нямаше къде да бяга. Нямаше надежда. Зрението на Каси се замъгляваше, размазваше се, ушите й бучаха и тя едва чуваше Феи.
Усети как последните остатъци от съпротивата й се стопяват.
— Е? — подигравателно попита Фей с гърлен глас.
Ослепяла, едва съзнаваща какво върши, Каси кимна.
Фей я пусна.
Сетне отново натисна бутона за заглушаване.
— Извинявай, Диана, набрах погрешка твоя номер. Исках да звънна за хладилния техник. Чао засега. — И с тези думи тя затвори.
Протегна се, както си лежеше подобно на гигантска котка, и върна телефона на нощното шкафче. Сетне сложи ръце зад главата си и усмихнато погледна Каси.
— Добре — рече. — Първото, което трябва да направиш, е да ми донесеш онзи череп. А след това… ами след това ще измисля нещо друго. Нали разбираш, че вече ми принадлежиш, Каси.
— Мислех — прошепна Каси, която все още не виждаше нищо през сивата мъгла в съзнанието си, — че сме приятелки.
— Това беше просто евфемизъм. Истината е, че отсега нататък си моя пленница. Притежавам те, Каси Блейк. Притежавам тялото и душата ти.