— Не бих се изненадал — прекъсна я той. — Не се тревожи, напускам Кейп Код. Поне засега. Ще се върна и може би тогава ще те видя пак.
Понечи да се обърне. После спря и взе ръката й в своята. От допира на кожата му Каси се вцепени. Обърна китката й и се вгледа в червената следа върху нея, после лекичко я погали с пръсти. Когато вдигна поглед, стоманеният блясък се беше върнал в очите му.
— И повярвай ми — прошепна, — един ден той ще си плати за това. Обещавам ти.
И тогава той направи нещо, което потресе Каси повече от всичко случило се през този смайващ ден. Вдигна наранената й ръка, поднесе я към устните си и я целуна. Докосването, толкова нежно и леко, я прониза като огън. Тя се взря в момчето замаяна и невярваща, напълно безмълвна. Не беше в състояние нито да помръдне, нито да проговори, можеше само да си стои там и да чувства.
В следващия миг той вече си беше тръгнал и подсвиркваше на кучето, което продължаваше да подскача в кръг около Каси. Тя остана сама, загледана след него, здраво стиснала малкия грапав камък в шепата си.
Едва тогава осъзна, че така и не го бе попитала как се казва.
3
Миг по-късно Каси се отърси от унеса си. Най-добре беше да тръгва — Логан и Джордан можеха да се върнат всеки момент. И ако се досетеха, че нарочно ги е излъгала…
Каси потръпваше, докато се катереше по дюната. Светът наоколо отново й се стори нормален, вече не беше изпълнен с магия и тайнственост. Сякаш се беше събудила от някакво съновидение. Какво си беше представяла? Някакви глупости за сребърни нишки и за момче, което не прилича на никое друго. Но това бяха нелепици. Камъчето в шепата й си беше просто камъче. И думите си бяха само думи. Дори това момче… разбира се, че не беше възможно да е чуло мислите й. Никой не можеше да го прави. Трябваше да има някакво разумно обяснение…
Стисна още по-силно малкото парче скала в дланта си. Кожата й още бе изтръпнала там, където той я бе докоснал, и я усещаше различна от останалите части на тялото си. Помисли си, че няма значение какво щеше да се случи с нея в бъдеще, винаги щеше да усеща докосването му.
Щом се прибра в лятната вила, която бяха наели, затвори вратата и я заключи след себе си. После се спря. Чуваше майка си да говори в кухнята и по гласа й се досети, че нещо не е наред.
Госпожа Блейк беше с гръб към вратата, с леко приведена глава, и притискаше телефонната слушалка до ухото си. Както обикновено Каси остана поразена от слабата фигура на майка си. С дългата си тъмна коса, хваната само с една шнола отзад на врата, госпожа Блейк приличаше на тийнейджърка. Това беше причината Каси да има покровителствено отношение към нея. Всъщност понякога имаше чувството, че тя е майката, а майка й — детето.
И именно затова сега не прекъсна разговора на майка си. Госпожа Блейк беше разстроена и от време на време със задавен глас казваше в слушалката „Да“ или „Знам“.
Каси се обърна и отиде в стаята си.
Приближи се до прозореца и погледна навън, чудейки се разсеяно какво ли става с майка й. Но не можеше да мисли за нищо друго, освен за момчето на плажа.
Дори Порша да знаеше името му, никога нямаше да й го каже, Каси беше убедена в това. Но след като не знаеше името му, как щеше да го открие?
Нямаше да може. Това беше жестоката истина и най-добре за нея беше да не се залъгва повече. Дори и да успееше да научи името му, тя не беше от момичетата, които преследват момчетата. Не я биваше в това.
— А и след седмица си заминавам у дома — промълви Каси.
За пръв път тези думи не й донесоха успокоение и надежда. Остави малкото парче халцедон на нощното си шкафче и то изтрополи с някакъв прощален звук.
— Каси? Каза ли нещо?
Каси се извърна рязко и видя майка си застанала на прага.
— Мамо! Не знаех, че си свършила с телефона. — Майка й продължи да я гледа въпросително и Каси добави: — Просто си мислех на глас. Казах си, че следващата седмица се прибираме у дома.
Странно изражение премина през лицето на госпожа Блейк, сякаш бе пронизана от болка. Големите й черни очи, обкръжени с тъмни кръгове, неспокойно шареха из стаята.
— Мамо, какво има? — попита Каси.
— Току-що говорих с баба ти. Нали си спомняш, че исках да минем да я посетим идната седмица?
Каси много добре си спомняше. Беше разказала на Порша, че двете с майка й ще се спуснат с колата покрай брега и Порша й се беше сопнала, че тук го наричали крайбрежие. От Бостън на юг към Кейп Код било Южното крайбрежие, на север към Ню Хампшър — Северното крайбрежие, а щатът Мейн бил на изток. После между другото я беше попитала къде всъщност живее баба й. Тогава Каси не можа да й отговори, защото майка й така и не й беше казала името на града.