Но след това тя извади две малки порцеланови чашки, чисти като сняг с поднос със захар и сметана и прясно изпечени кифлички. Тя наля чая, който издаваше приятен аромат и бе топъл и силен. Той сякаш ме събуди и преди да разбера, изпих две чаши и изядох една от кифличките.
Тя изпи чаша и изяде кифличка и започнахме да говорим за по-естествени теми — кого познаваме в махалата, от коя част на Алабама съм, къде обичам да пазарувам и така нататък. След това погледнах часовника си и видях, че бе изминал час и половина. Опитах се да се изправя и почувствах, че съм замаяна и отново се отпуснах върху стола си. Дарси я гледаше с широко разтворени очи.
— Ти си ме упоила — казах аз и се изплаших, но изплашената част в мен бе някъде дълбоко вътре в мен.
— Момиче, искам да ти помогна, но ти не искаш да ми кажеш това, което трябва да науча и няма да направиш това, което трябва да направиш, щом веднъж се откажеш да го направиш, особено без външен натиск. Така че нагласих нещата. Ти ще дремнеш малко и това е всичко, но преди това ще трябва да ми дадеш името на естествения баща на детето ти.
И докато седях в тоя стол с изтърбушеното тръстиково дъно и слушах целия градски шум и рев зад прозореца на дневната й, го видях така ясно, както виждам тебе сега, Дарси. Името му бе Питър Джефърис и той бе точно толкова бял, колкото аз съм черна, толкова висок, колкото съм ниска и толкова образован, колкото аз съм неука.
Двамата се различаваме толкова, колкото могат да са различни двама души, с изключение на едно — и двамата идвахме от Алабама, аз от Бабилън близо до границата с щата Флорида, той от Бърмингъм. Той даже не знаеше, че аз съществувам — за него бях просто негърката, която почиства апартамента му на единадесетия етаж в този хотел, където той винаги отсядаше. Що се отнася до мен, само мислех да не се изпречвам на пътя му, тъй като съм го чувала какво приказва и съм го виждала как действа и знаех добре що за човек е той. Не бе просто това, че той никога не би използвал чаша, която някой чернокож е използвал преди него, без да я измие, виждала съм много подобни неща, че да се впрягам от тях. Веднъж като преминеш отвъд определена черта в характера на този човек, разбираш, че цветът на кожата изобщо няма значение за това, което той представлява. Той бе мръсно копеле и този специален вид съществува във всички цветови разновидности.
Знаеш ли какво? Той приличаше на Джони по много неща или на човека, какъвто Джони би станал, ако бе поне малко благоразумен и образован, и ако Бог го бе надарил с един огромен талант вместо глава, която пощурява за дрогата и с нос, който надушва всяка палавница, минаваща покрай него.
Нищо не съм си мислила за него, освен как да се пазя от него, изобщо нищо не съм си мислила. Но когато Мама Делорм се надвеси над мен, толкова близо, че почувствах как миризмата на канела, която излъчва тялото й, ме задушава, изстрелях неговото име, без да се замислям и за миг.
— Питър Джефърис — казах аз. — Питър Джефърис, човекът, който отсяда в 1163 стая, когато не пише книгите си в Алабама. Той е естественият баща. Но той е бял!
Тя се надвеси по-близо до мен и каза:
— Не, той не е, скъпа. Нито един мъж не е бял. Вътре, там където те живеят, всички те са черни. Ти не го вярваш, но това е истината. Вътре във всички тях е винаги полунощ, във всеки час на Божия ден. Но един мъж може да направи светлина от нощта и затова, това, което излиза от един мъж, за да направи бебе на някоя жена, е бяло. Естественият баща няма нищо общо с цвета. Сега можеш да затвориш очи, скъпа, защото си уморена. — Ти си толкова уморена. Сега! Кажи! Сега! Не се съпротивлявай! Мама Делорм няма да ти стори нищо лошо, дете! Искам само нещо да оставя в ръката ти. Слушай, не, не го поглеждай, просто затвори ръката си над него. — Направих това, което тя ми каза и почувствах нещо квадратно. На пипане бе като стъкло или пластмаса.
„Ти ще запомниш всичко, когато му дойде времето. Засега, просто се отпусни и заспи. Шшшш… заспивай… шшшшш…“
— Точно така и направих — каза Марта. — Следващото, което си спомням бе, че тичам по тези стълби надолу, сякаш дяволът ме гони. Не си спомням от какво съм бягала, но това нямаше никакво значение, бягах надалеч от това място. Върнах се само веднъж и не я видях, когато се върнах там.
Марта спря за миг и двете приличаха на жени, току-що събудени от общ сън. „Льо Санк“ бе започнал да се напълва с хора — бе почти пет часа и бизнесмените се отбиваха за питието си след работа. Въпреки че нито една от тях не го каза на глас, изведнъж и двете пожелаха да бъдат някъде другаде. Те повече не носеха униформите си, но нито една от тях не чувстваше, че принадлежи към този свят, където мъжете с куфарчета непрекъснато приказваха за борси, облигации и бордера.