— Какво има? — попита Кадран.
— Досега не съм виждал такава — обясни Ханд и му подхвърли монетата.
Кадран й хвърли бърз поглед, после я подаде на Шарлота, без да прикрива изненадата си.
— Нито пък аз — призна той. — Според мен не е от Калимпорт, нито от който и да е град в Калимшан.
Шарлота внимателно се вгледа в монетата и в поразителните й светлозелени очи нещо проблесна.
— Полумесец от едната страна и профил на еднорог от другата — рече тя. — Тази монета идва от Града на сребърната луна.
Двамата мъже се спогледаха, не по-малко изненадани от нея.
— Града на сребърната луна? — невярващо повтори Гордиън.
— Намира се далеч на север, източно от Града на бездънните води — обясни Шарлота.
— Знам къде се намира — сухо отвърна Гордиън. — Доколкото си спомням, управлява го лейди Алустриел. Но не това не разбирам.
— Какво дири някакъв си търговец, ако изобщо е бил търговец, от Града на сребърната луна из бедняшките сокаци на Тадио? — Думите на Ханд съвършено предадоха подозренията на неговия другар.
— Именно! Това, че човек с повече от две златни монети в джоба се е навъртал по онези места, ми се видя необичайно още в началото — съгласи се Гордиън и присви устни в обичайната си гримаса, която така извиваше устата му, че единият край на дългите му, засукани мустаци щръкваше нагоре и придаваше на смуглото му лице странно разкривен вид. — А сега „необичайно“ е дори меко казано.
— За да се заблуди из Калимпорт, сигурно е пристигнал на пристанището — предположи Ханд — и не е могъл да се оправи из лабиринта от улици и миризми. В крайна сметка, голяма част от града изглежда доста еднакво. За един чужденец не е никак трудно да се изгуби.
— Не вярвам в съвпаденията — заяви Шарлота и върна монетата на Ханд. — Дай я на някой от магьосниците… Гуинта би трябвало да свърши работа. Да се надяваме, че по парите все още има достатъчно следи от предишния им собственик, за да може той да го открие.
— Не е ли прекалено много работа заради човек, който се е уплашил от някой като Тадио? — отвърна Ханд.
— Не вярвам в съвпаденията — повтори Шарлота. — Освен това не вярвам, че който и да било може да се стресне от Тадио, освен ако не знае, че хлапакът работи за Басадони паша. И никак не ми се нрави, че някой, така добре осведомен за начина ни на действие, се навърта из територията ни без наше знание. Дали не е търсил нещо? Някоя слабост, може би?
— Въобразяваш си твърде много — рече Гордиън.
— Само когато съществува опасност — отсече Шарлота. — Аз смятам всекиго за враг, докато не ми докаже, че греша и съм установила, че познавам ли противниците си, мога да се справя с всяка изненада, която решат да ми поднесат.
Иронията в думите й, насочени към Кадран Гордиън, бе повече от очевидна, ала дори опасният воин бе принуден да се съгласи с прозорливостта и предпазливостта й. Не всеки ден търговци с пари от Града на сребърната луна в джобовете се губеха из окаяните бедняшки квартали на Калимпорт.
Познаваше тази постройка по-добре от всяка друга в града. Зад невзрачните кафяви стени, зад фасадата на обикновен склад, се криеха зали, украсени с пищни гоблени и великолепни оръжия. Зад винаги залостената странична врата, край която сега се бе свил стар просяк в опит да намери поне някакъв подслон, имаше прекрасни танцьорки, изтъкани сякаш само от ефирни воали и пленителни ухания, топли вани с ароматна вода и изтънчени лакомства, дошли от най-далечните кътчета на Царствата.
Това бе домът на Пук паша. След неговата смърт най-заклетият враг на Ентрери бе оставил управлението в ръцете на полуръста Риджис, който обаче не се бе задържал на върха кой знае колко… Всъщност, докато Ентрери не реши, че дребният глупак се е разпореждал достатъчно дълго. Когато палачът напусна Калимпорт заедно с него, в дома на Пук паша цареше хаос, а няколко групички се бореха за власт. Ентрери подозираше, че накрая е надделял Куентин Боду, изключително изкусен в кражбите с взлом, с повече от двайсет години опит. Онова, което не знаеше, като имаше предвид объркването и гнева, които царяха сред редиците на гилдията, бе дали тази битка изобщо си е заслужавала да бъде спечелена. Може би някоя друга гилдия бе заграбила територията на Пук паша и сега кафявата сграда бе еднакво безлична както отвън, така и отвътре.
Ентрери се засмя при тази мисъл, ала веселието му продължи само миг, изместено почти веднага от прежното безразличие. Може би след време щеше да се промъкне вътре, за да задоволи слабото си любопитство. А може би нямаше.