Позастоя се край вратата, при което мина достатъчно близо до уж еднокракия просяк, за да различи хитроумното приспособление, с което другият му крак бе извит назад и привързан към задната страна на бедрото му. Мъжът очевидно бе страж, а по-голямата част от медните монети в разтворената му торба, бяха поставени там от него самия, за да направят дегизировката му по-достоверна.
Не че това имаше някакво значение, помисли си палачът. Преструвайки се на невеж чужденец, той се приближи до мнимия просяк и пусна една сребърна монета пред него. Не пропусна да забележи как очите на далеч не толкова стария мъж за миг се отвориха широко, когато зърнаха дръжката на изумрудената кама — оръжие, прочуто в цял Калимпорт — да се подава изпод плаща му, докато Ентрери бъркаше в кесията си.
Дали не бе сглупил, като бе показал оръжието си по този начин, запита се убиецът, докато се отдалечаваше. На идване не бе имал намерение да се разкрива пред никого, ала в същото време не бе имал намерение и да се спотайва. Както и любопитството му за съдбата на някогашния дом на Пук паша, така и този въпрос и породеното от него притеснение не се задържаха задълго в блуждаещите му мисли. Може би беше сгрешил. Може би беше показал оръжието си в отчаян опит да предизвика нещо вълнуващо. А и кой знае, стражът може да беше разпознал камата на Артемис Ентрери, а може и да й бе обърнал внимание, само защото тя наистина бе великолепно оръжие.
Като че ли всичко това изобщо имаше някакво значение!
Ла Вал отчаяно се мъчеше да успокои дишането си и да не обръща внимание на притеснените си съдружници, докато по-късно същата вечер се взираше в глъбините на кристалната си топка. Развълнуваният „просяк“ бе побързал да им съобщи за случилото се отвън — получил бе странна монета от непознат мъж с тихата, уверена стъпка на опитен воин и кама, достойна за капитан от кралската стража.
Описанието на тази кама бе докарало по-възрастните членове на гилдията, в това число и магьосника Ла Вал, до ужас. Затова Ла Вал, който по време на дългогодишното си познанство и съюзничество със смъртоносния Артемис Ентрери неведнъж бе виждал това оръжие (и то нерядко в твърде смущаваща близост), сега използваше всичко, което знаеше за него, за да открие непознатия. С помощта на кристалната топка, погледът му бързо обхождаше улиците на Калимпорт, прониквайки дори в най-дълбоките сенки, докато най-сетне един образ не прикова вниманието му и той разбра със сигурност, че изумрудената кама на Артемис Ентрери отново е сред тях. Образът бавно се проясняваше и Ла Вал и останалите мъже в стаята (крайно притесненият Куентин Боду, както и двама млади и доста наперени наемни убийци) с трепет чакаха да видят дали именно страховитият палач я бе донесъл в града.
Пред очите им се появи малка спалня.
— Странноприемницата на Томнъди — разпозна я Дог Пери, който наричаше себе си сърцето, заради навика си да изтръгва сърцата на жертвите си, докато злощастниците бяха още живи, та с очите си да видят последните им удари (макар че никой, освен самият Пери не бе ставал свидетел на тази ужасяваща сръчност).
Ла Вал вдигна ръка, за да го накара да замълчи, тъй като образът, който междувременно бе ставал все по-ясен и по-ясен, се бе спрял върху колана, провесен от таблата в долния край на леглото… колан, в който проблясваше добре позната кама.
— Наистина е неговата! — простена Боду.
В този миг един мъж се приближи до леглото. Беше гол до кръста, с тяло, така изваяно от дългите години практика, че при всяко движение железните му мускули се разиграваха. При вида на дългата коса и козята брадичка, която почти се губеше върху небръснатото лице, Куентин Боду придоби учудено изражение. Ентрери открай време се славеше с крайната си педантичност и перфекционизъм. Разбойникът вдигна въпросителен поглед към Ла Вал.
— Той е — мрачно го увери магьосникът, който познаваше палача може би по-добре от всеки друг в Калимпорт.
— Какво означава това? — попита Боду. — Дали се връща като приятел или като враг?
— Най-вероятно нито едното, нито другото — отвърна Ла Вал. — Артемис Ентрери винаги е бил свободен дух и никога не е обявявал преданост към която и да било гилдия. Вместо това се възползва от съкровищниците на всички, като се наема при онзи, който предложи най-много за безценните му услуги.
При тези думи магьосникът хвърли поглед към двамата убийци, прекалено млади, за да познават Ентрери другояче, освен по все още живата му слава. Чалси Ангуейн се засмя притеснено (и с основание, помисли си Ла Вал), ала Дог Пери, по-възрастният от двамата присви очи и още по-изпитателно се вгледа в дълбините на кристалната топка. Очевидно бе, че завижда: нямаше нищо друго на света, което Пери да жадува по-силно от онова, което Ентрери притежаваше — репутацията на най-смъртоносния наемен убиец.