— Закълни ми се, че Кадърли е добре — настоя Дризт.
Наемникът кимна:
— Напълно. И не се тревожи, няма нужда да ми благодариш, задето спасихме живота на полуръста.
Насмешливата забележка на Джарлаксъл хвана Дризт неподготвен. Трябваше да признае, че наемникът е прав. Ако съюзниците му, предрешени като Кадърли, не се бяха появили, за да изцелят Риджис, той най-вероятно вече нямаше да е между живите, или, най-малкото, щеше да е осакатен за цял живот.
— Колко изгодно — правите една проста магия и така спечелвате пълното ни доверие — изрече на глас Дризт, който добре разбираше, че Джарлаксъл рядко прави нещо, ако не може да извлече някаква полза от него.
— Съвсем не беше проста — увери го наемникът. — Освен това, спокойно можехме да се престорим, че сме го излекували и да приложим заклинание, което да му помогне само временно, оставяйки го в крайна сметка в още по-тежко състояние отпреди.
Когато видя очите на Дризт да се присвиват заплашително, побърза да добави:
— Но не го сторихме, уверявам те. Приятелят ти много скоро ще бъде напълно здрав.
— Тогава искрено ти благодаря — отвърна Дризт. — Естествено, разбираш, че ще трябва да си взема Креншинибон обратно?
— Не се и съмнявам, че си достатъчно храбър, за да се опиташ да го направиш — призна наемникът. — Но също така знам, че не си достатъчно глупав.
— Може бе не точно сега.
— А защо изобщо? Какво го е грижа Дризт До’Урден дали злата магия на Креншинибон действа сред мрачните елфи от Мензоберанзан?
И този път думите на Джарлаксъл хванаха Дризт неподготвен. Какво ли наистина?
— Но дали Джарлаксъл ще остане в Мензоберанзан? — рече той. — Струва ми се, че не.
Наемникът се разсмя:
— Джарлаксъл ходи там, където трябва да бъде. Но ти помисли добре, преди да се опиташ да си върнеш кристалния отломък, Дризт До’Урден. Освен това, нима Креншинибон би могъл да попадне в по-подходящи ръце от моите?
Дризт не отвърна, но думите на наемника го накараха да се замисли.
— Стига сме приказвали за това — махна с ръка Джарлаксъл и стана от мястото си, а лицето му внезапно придоби напрегнато изражение. — Доведох те тук, за да се срещнеш с един стар познайник. Един познайник, с когото си се бил и като съюзник, и като враг. Той май има недовършена работа с теб.
Дризт го изгледа неразбиращо — нямаше никаква идея за какво става дума… поне в продължение на един миг. После обаче си спомни последния път, когато бе видял Джарлаксъл, малко преди двамата с Артемис Ентрери да поемат всеки по своя път. Истината започна да му се изяснява и по лицето му се изписа разочарование.
— Сбъркали сте проклетия му град! — сопна се Бруенор на Бъмпо и Донат, когато с Риджис и Кати-Бри се върнаха на борда на „Тинолок“.
Двамата братя се спогледаха и Донат се почеса по главата.
— Той трябва да е! — настоя Бъмпо. — Тъй де, поне според описанието на вашия приятел.
— Селяните може да са ни излъгали — намеси се Риджис.
— Значи са отлични измамници, до един — рече Кати-Бри.
— Е, аз пък знам как можем да се уверим със сигурност — лукаво подхвърли полуръстът и когато приятелите му, които и преди бяха чували този тон, се обърнаха към него, го видяха да размахва рубинения медальон.
— Да се връщаме тогаз! — Бруенор се накани да слезе от лодката, но преди това се обърна към Бъмпо и брат му и попита: — Сигурни сте, нали?
И четирите джуджета закимаха усърдно.
Тримата почти бяха стигнали до селото, когато едно малко момченце изтича да ги посрещне:
— Намерихте ли вашия приятел?
— Ами не, още не сме — отвърна Кати-Бри и махна с ръка, за да попречи на Риджис и Бруенор да се намесят. — Да не би да си го видял?
— Може да е в кулата — отвърна малчуганът.
— Каква кула? — изръмжа Бруенор, преди младата жена да успее да каже нещо.
— Ей там! — отвърна момченцето, без да се впечатли от сърдития му тон. — Отзад.
И то им показа възвишението, което се издигаше зад селцето. Тримата приятели погледаха натам и видяха неколцина фермери да се изкачват по хълма. Още преди да достигнат върха, обаче, селяните заахкаха от изумление — някои сочеха в далечината, други паднаха на колене, трети пък се втурнаха обратно към селото.