Приятелите също се затичаха към хълма, но когато се изкачиха до върха, и тримата се заковаха на място, без да могат да откъснат смаяни погледи от огромната кула, физическото въплъщение на Креншинибон.
— Кадърли? — и без сам да вярва, попита Риджис.
— Не мисля — отвърна Кати-Бри и като приклекна, ги поведе напред крайно предпазливо.
— Артемис Ентрери иска спорът между вас двамата да приключи веднъж завинаги.
— Какво ме вълнува мен това? — надигна се от стола си Дризт. — Нямам никакво желание да го виждам, още по-малко пък да се бия с него. Ако окаяникът се измъчва, задето не може да се изправи срещу мен — толкова по-добре!
Крайно нетипичният изблик красноречиво говореше колко много Дризт презира Ентрери и колко искрен бе в твърдението си, че никога не иска да го среща в битка.
— И този път не ме разочарова — изкиска се Джарлаксъл. — Напълно си лишен от самоцелна гордост, което е похвално. Искрено ти се възхищавам и ми се щеше да можех да удовлетворя желанието ти и да оставя теб и твоите приятели да си вървите по пътя. Боя се обаче, че не мога да го сторя и че наистина трябва да си уредиш сметките с Ентрери. Ако не заради самия себе си, то заради тях.
Дризт се замисли над заплахата и Джарлаксъл махна с ръка пред огледалото, което висеше край стола му. Гладката повърхност начаса бе обвита от гъста мъгла, която бързо започна да се прояснява, разкривайки картина, която мигновено привлече вниманието на Дризт — Кати-Бри, Риджис и Бруенор се прокрадваха към кулата. Младата жена вървеше начело с несигурна стъпка, като се опитваше да се възползва и от най-малкото прикритие.
— Мога да ги убия само с една мисъл — рече наемникът.
— Но защо би го сторил? Нали ми даде думата си.
— И смятам да удържа на нея — увери го Джарлаксъл. — Стига да ми сътрудничиш.
Дризт замълча, обмисляйки чутото.
— Ами Уолфгар? — попита най-сетне — наемникът сигурно разполагаше с някаква информация за варварина, след като бе използвал неговото име, за да ги подмами дотук.
Сега бе ред на Джарлаксъл да се замисли, но само за миг:
— Жив е и доколкото успях да видя, е добре. Не съм говорил с него, но го наблюдавах достатъчно дълго, за да разбера как да се възползвам от сегашното му положение.
— Къде е?
Наемникът се усмихна широко:
— Ще дойде време и за това — рече той и като хвърли поглед към стълбището, което извеждаше от стаята, допълни: — Както и сам ще установиш, тук магиите ти не действат.
При тези думи Дризт разбра защо краката му бяха натежали.
— Никоя от тях — продължи Джарлаксъл. — Нито ятаганите ти, нито предпазителите, които взе от Дантраг Баенре, когато го уби, нито дори вродените ти елфически умения.
— Поредната възхитителна способност на кристалния отломък — подигравателно отбеляза Дризт.
— Не — с усмивка обясни наемникът. — По-скоро малко помощ от един приятел. Нали разбираш, трябваше да обезвредя всички магии, та двубоят между теб и Ентрери да е напълно равнопоставен, без никаква възможност някой да получи нечестно преимущество.
— И все пак огледалото работи — отбеляза Дризт, не само за да си спечели време, но и защото бе наистина любопитен. — Не е ли и това магия?
— Само че е част от кулата, не съм го донесъл отвън. А всичко тук е недосегаемо за опитите на моя помощник да обезвреди силата му. Наистина, какъв прекрасен подарък ми направи, когато му даде Креншинибон. Толкова много научих — как да издигам кулите, как да ги променям така, че да отговарят на нуждите ми…
— Разбираш, че не мога да ти позволя да го задържиш, нали? — прекъсна го Дризт.
— А ти разбираш, че никога не бих те довел тук, ако смятах, че съществува и най-малката вероятност да ми го отнемеш, нали? — засмя се Джарлаксъл и отново се обърна към огледалото.
Дризт проследи погледа му и видя приятелите си да обикалят около кулата, търсейки входа й… вход, който, добре знаеше елфът, никога нямаше да намерят, освен ако Джарлаксъл не поискаше. Все пак, Кати-Бри откри нещо друго — следите на Дризт.
— Вътре е! — извика тя.
— О, моля те, нека да е Кадърли — притеснената забележка на Риджис, която и двамата елфи чуха, накара Джарлаксъл да се засмее.
— Върви при Ентрери — рече той след миг, вече сериозно, като в същото време махна с ръка и образът в огледалото се разсея. — Върви и задоволи любопитството му, после ти и твоите приятели ще поемете по пътя си, а аз — по своя.