Дризт се взря в него и наемникът отвърна на погледа му. В тези няколко мига, двамата се разбраха без думи.
— Независимо от изхода? — попита Дризт, просто за да е сигурен.
— Приятелите ти ще си тръгнат оттук невредими — увери го Джарлаксъл. — С теб или с твоето тяло.
Дризт погледна към стълбището. Все още не можеше да повярва, че Артемис Ентрери, неговият най-заклет враг от толкова години, го очаква там горе. Онова, което беше казал на Джарлаксъл, бе съвсем вярно — никога повече не искаше да вижда палача, още по-малко пък искаше да се бие с него. Това си беше вътрешното терзание на Ентрери, не неговото. Дори сега, когато битката бе толкова близка и очевидно необходима, на елфа изобщо не му се искаше да изкачи стълбите. Причината не бе, че се боеше от убиеца. Ни най-малко. Въпреки че уважаваше Артемис Ентрери като боец, Дризт не се страхуваше от предизвикателството.
Надигна се от стола и се отправи към стълбището, като мислено изброяваше всичко хубаво, което можеше да постигне с този двубой. Не само че щеше да удовлетвори Джарлаксъл, но може би щеше да отърве света от един истински бич.
Изведнъж спря и се обърна.
— Това също е моя приятелка — заяви, докато изваждаше ониксовата статуетка от кесийката на кръста си.
— А, да — рече Джарлаксъл, а лицето му засия. — Гуенивар.
— За нищо на света няма да допусна да се озове в ръцете на Ентрери. Нито пък в твоите. Какъвто и да е изходът от битката, тя трябва да бъде върната на мен или на Кати-Бри.
— Жалко — засмя се наемникът. — Надявах се да забравиш да я включиш в условията си. Как би ми се искало да имам спътница като великолепната Гуенивар!
Дризт се изпъна, а лавандуловите му очи се присвиха заплашително.
— Но ти никога не би ми поверил подобно съкровище — продължи Джарлаксъл през смях. — И не мога да те виня — открай време имам слабост към магически предмети.
Когато Дризт не сподели веселието му, главатарят на Бреган Д’аерте посочи вратата:
— Дай го на тях тогава. Просто хвърли фигурката към стената, над мястото, откъдето влезе, и виж какво ще стане.
При тези думи наемникът махна към огледалото, което отново се изясни и показа образа на Кати-Бри и останалите.
Междувременно над вратата бе зейнала неголяма дупка, при вида, на която Дризт се втурна натам и докато подхвърляше статуетката през нея, се провикна, с надеждата приятелите му да го чуят:
— Бягайте оттук!
После обаче му хрумна, че всичко това може да е номер от страна на Джарлаксъл, целящ да го измами, и побърза да се обърне към огледалото.
За свое облекчение видя как Кати-Бри се опитва да му каже нещо, а Риджис вдига фигурката и, без да губи нито миг, призовава Гуенивар. Миг по-късно пантерата се материализира до останалите му приятели и заръмжа — и тя, както и те, го викаше.
— И сам знаеш, че няма да си тръгнат — сухо отбеляза Джарлаксъл. — По-добре върви и веднъж завинаги свършвай с всичко това. Имаш думата ми, че приятелите ти — и четиримата — ще останат невредими.
Дризт отново се поколеба и го изгледа, удобно разположен в креслото си, сякаш не го заплашваше никаква опасност. Защо просто не извадеше ятаганите си, магически или не, и не се нахвърлеше отгоре му, за да му покаже, че не е толкова недосегаем, колкото си мисли. Разбира се, Дризт добре знаеше, че не може да го стори, не и когато животът на приятелите му бе заложен на карта.
Джарлаксъл, самодоволно изтегнат в креслото си, също го знаеше.
Дризт си пое дълбоко въздух, опитвайки да се отърси от объркването на последния ден, лудостта, която бе предала Креншинибон в ръцете на Джарлаксъл, а него — довела тук, за да го изправи срещу Артемис Ентрери.
Елфът отново си пое дъх, протегна ръце и пое нагоре по стълбите.
Артемис Ентрери нервно кръстосваше помещението, изучавайки сложните му очертания, с многобройни стълбища и високи сводове. Да, от Джарлаксъл не можеше да очаква да избере обикновена кръгла стая. Вместо това, наемникът бе създал втория етаж на кулата по свой вкус — сложен и объркан, с безброй местенца, където на двамата противници щеше да им се наложи да прибягват до находчиви стратегии. В средата имаше четири стъпала, които свършваха с малка площадка, на която можеше да застане само един. От другата й страна имаше още четири стъпала, които се спускаха обратно на пода. До една от стените пък имаше други пет стъпала, които водеха до тераса, простираща се по протежение на цялата стена. Около трийсет сантиметра широка греда свързваше четвъртото стъпало с площадката в центъра на стаята.