В този момент по стълбите слезе Дризт До’Урден, с разкъсани дрехи и натъртена ръка, но иначе — съвсем добре.
— Рай’ги ще трябва да се моли на Лолт в продължение на сто години, за да си възвърне благоволението й, след като използва една от нейните лечебни магии, за да изцери умиращото ти тяло — засмя се Джарлаксъл и кимна на Кимуриел, който веднага се подчини и напусна стаята.
— И дано тя го прибере при себе си заради тези молитви — сухо отвърна Дризт, ала шеговитото му настроение не продължи дълго, не и когато бе дошъл за нещо толкова сериозно.
Той измери Джарлаксъл с изпитателен поглед и попита без заобикалки:
— Защо ме спаси?
— Бъдещи услуги?
— Забрави.
И този път наемникът избухна в смях.
— Завиждам ти, Дризт До’Урден — искрено рече той. — Гордостта не игра никаква роля в двубоя, нали?
Дризт, който не бе сигурен, че го разбира, само сви рамене.
— Не, тази пагубна слабост няма власт над теб — продължи Джарлаксъл. — Ти нямаш нужда да доказваш, че си по-добър от Артемис Ентрери. Наистина, завиждам ти, задето си открил такава увереност и вътрешен мир.
— Така и не отговори на въпроса ми — настоя Дризт.
— От уважение, предполагам — сви рамене наемникът. — Може би смятах, че след подобно блестящо представяне, не заслужаваш да умреш.
— Значи щях да заслужавам смърт, ако не се бях представил на висотата на твоите очаквания, така ли? И кой е Джарлаксъл, та да решава подобни неща?
На наемника отново му се искаше да се разсмее, но от уважение към Дризт се въздържа.
— А може би позволих на моя помощник да те спаси, за да направя услуга на покойния ти баща.
При тези думи — последното, което бе очаквал да чуе от Джарлаксъл — Дризт занемя от изненада.
— Разбира се, че познавах Закнафейн — увери го наемникът. — Бяхме приятели… ако, естествено, изобщо може да се каже, че имам приятели. Двамата доста си приличахме.
По лицето на Дризт се изписа неприкрито съмнение.
— И двамата оцеляхме — обясни Джарлаксъл. — И двамата открихме начин да преуспеем в една враждебна земя, която презирахме, но така и не събрахме достатъчно смелост, за да напуснем.
— Но ти си се махнал оттам — отбеляза Дризт.
— Дали? Не, като съградих империята си в Мензоберанзан, аз завинаги свързах бъдещето си с него. Там ще си умра, сигурен съм, и то най-вероятно от ръцете на някой от войниците си… може би дори на самия Ентрери.
Ала Дризт някак си бе убеден, че Джарлаксъл ще умре от старост след много столетия.
— Наистина го уважавах — напълно сериозно заяви наемникът. — Баща ти, имам предвид. И смятам, че чувствата ни бяха взаимни.
Дризт се замисли над думите му и установи, че му вярва. Въпреки жестокостта, на която бе способен, Джарлаксъл притежаваше свой собствен морален закон, почтеност, която не можеше да бъде отречена. Беше го доказал като не се възползва от Кати-Бри, докато тя бе в негов плен, макар и сам да си бе признал, че би му се искало да го стори. Доказал го бе, като остави Дризт, Ентрери и Кати-Бри да си тръгнат от Подземния мрак след бягството им от дома на Баенре, въпреки че сигурно би могъл да ги залови и убие, което несъмнено щеше да му донесе благоволението на управляващия дом.
А сега, като не позволи на Дризт да загине по толкова нелеп начин, го беше доказал отново.
— Повече няма да те притеснява — думите на наемника извадиха Дризт от мислите му.
— Така се надявах и преди.
— Този път е различно — увери го Джарлаксъл. — Артемис Ентрери получи своя отговор и макар да не бе онзи, на който той се надяваше, ще трябва да се задоволи с него.
Дризт помисли за миг, после кимна, надявайки се, че наемникът, който толкова добре разбира всички, и този път ще се окаже прав.
— Приятелите ти са в селото — съобщи Джарлаксъл. — Но никак не ми беше лесно да ги убедя да отидат там и да те изчакат. В един момент наистина се уплаших, че ще опитам брадвата на Бруенор Бойния чук върху собствения си гръб, а след случилото се с матрона Баенре, предпочитах да го избегна на всяка цена.
— Но въпреки това си ги убедил, без да ги нараниш — уверено рече Дризт.
— Дадох ти думата си, а аз държа на нея… понякога.
Сега бе ред на Дризт да се засмее, против волята си:
— Тогава може би съм ти задължен.
— Бъдещи услуги?
— Никога.
— Тогава ми дай пантерата — подразни го Джарлаксъл. — Как ми се иска да имам спътница като Гуенивар до себе си!