Дризт отлично разбираше, че наемникът само се шегува и ще удържи на обещанието да не си присвои Гуенивар.
— Не ти ли стига, че ще тръгна след теб, за да си върна Креншинибон? — отвърна пазителят в същия дух. — Ако вземеш и котката, ще трябва не само да си я прибера обратно, но и да те убия.
При тези думи Рай’ги, който тъкмо слизаше по стълбите, повдигна вежди, но двамата просто се закачаха — Дризт нямаше да дойде за Креншинибон, а Джарлаксъл нямаше да вземе пантерата.
Всичко между тях бе уредено.
Малко по-късно Дризт вече вървеше към селото, където приятелите му го очакваха, невредими, точно както наемникът бе обещал.
След много сълзи и здрави прегръдки, те си тръгнаха, но вместо да отидат направо при Бъмпо и останалите, първо се изкачиха до върха на хълма.
Кристалната кула я нямаше. Джарлаксъл и другите елфи си бяха отишли. Ентрери си беше отишъл.
— Толкоз по-добре, ако отнесат гнусния отломък в стария ти дом, елфе, та той да се срути отгоре им! — заяви Бруенор. — Толкоз по-добре!
— И вече няма защо да ходим при Кадърли — обади се Кати-Бри. — Накъде тогава?
— Уолфгар? — напомни им Риджис.
Дризт не отговори веднага, замислен над думите на Джарлаксъл за варварина… думи, на които той вярваше. Не, още не бе дошло време да поемаш по този път.
— Целият свят е пред нас — рече той. — Всяка посока е толкова добра, колкото и останалите.
— Освен това вече няма да ни се налага непрекъснато да се бием с чудовища, привлечени от злия отломък — добави Кати-Бри.
— Значи няма да е толкоз весело — поклати глава Бруенор и четиримата поеха към залеза… или към изгрева.
Далеч оттам, в Калимпорт, Артемис Ентрери, навярно най-опасният мъж в южния град, продължаваше да мисли за колосалните събития от последните няколко дни, за изумителните обрати, които животът му бе поднесъл.
Дризт До’Урден бе мъртъв, вярваше палачът, и то от неговата ръка, макар че той не се беше оказал по-силният от двамата.
Или пък беше? Та нали не Дризт, а той, Артемис Ентрери, си бе намерил по-могъщи съюзници?
А и какво значение изобщо имаше всичко това?
За първи път от много месеци насам, по устните на убиеца заигра искрена усмивка, докато уверено крачеше по авеню Рай, сигурен, че никой не би се осмелил да вдигне ръка срещу него. Когато стигна до „Медната миза“, полуръстовете на вратата с радост го пуснаха и той се запъти към стаята на Дондон, без да срещне никакви пречки, без дори да предизвика въпросителни погледи.
Когато излезе малко по-късно, откри ядосаната Дуавел да го чака отвън.
— Направи го, нали? — обвинително рече тя.
— Трябваше да се направи — бе единственото, което Ентрери благоволи да й каже, докато обърсваше окървавената си кама в плаща на един от стражите зад полуръстката, сякаш ги предизвикваше да го нападнат.
Те, разбира се, не го сториха, и той се отправи към входната врата.
— Уговорката ни все още е в сила, нали? — умолително извика Дуавел след него.
С усмивка, която стигаше почти до ушите му, господарят на дома Басадони излезе от странноприемницата.
Както всяка нощ, и този път Уолфгар си тръгна от стаята на Дели Кърти с бутилка в ръка и отиде на пристана, където най-новият му другар по чашка, човек, радващ се на немалка слава в града, вече го чакаше.
— Уолфгар, приятелю! — щастливо го посрещна Морик Разбойника и като взе бутилката от ръката му, отпи голяма, парлива глътка. — Нима има нещо, което двамата заедно да не можем да постигнем?
Уолфгар се замисли над думите му с глуповата усмивка. Ами да, те наистина бяха кралете на улицата на полумесеца. Където и да отидеха, хората им кимаха почтително, те бяха единствените мъже от низшите прослойки на Лускан, които можеха да разделят и най-необузданата тълпа побойници само като минеха през нея.
Варваринът взе бутилката от Морик и, макар че тя все още бе пълна до половината, я пресуши на една глътка.
Просто нямаше друг избор.