— Значи решено — ще пътуваме с вас.
— Много ли бързате? — поинтересува се търговецът. — След цялото това влачене из калта хората ми са уморени. Надявахме се да поправим колелото и след това да си потърсим място за лагеруване, нищо че до мръкване остават още два-три часа.
И този път елфът погледна приятелите си и отново не видя някой да недоволства. Въпреки че искаха възможно най-скоро да отнесат Креншинибон на Кадърли, не бързаха чак толкова. Недалеч от мястото Дризт откри една сравнително висока скала, където се разположиха да нощуват. Камлейн предложи на новите си спътници питателна яхния от еленско месо и докато похапваха, си бъбреха за това-онова. Говореха най-вече търговците и двамата стражи — предимно за трудностите на живота в Бремен през зимата, както и за първия улов от ценната едрокоста пъстърва, рибата, от чиито кости се правеха изделията, които Камлейн продаваше. Дризт и останалите слушаха учтиво, но без особен интерес, ала Риджис, който някога бе живял край Маер Дуалдон и бе прекарал години, изработвайки резбовани предмети, помоли Камлейн да му покаже стоката си и се зае да я разглежда най-задълбочено, изучавайки и най-малката подробност.
— Мислиш ли, че великаните ще ни безпокоят тази нощ? — тихичко се обърна Кати-Бри към Дризт, когато двамата се отдалечиха малко от огъня.
— Онзи, който се е натъкнал на следите от каруцата, се беше отправил обратно към планината — поклати глава елфът. — Най-вероятно само е проверявал пътя. Опасявах се, че после може да е тръгнал след търговците, но пък се оказа, че те не са стигнали много далеч и понеже досега не сме видели и помен от друго чудовище, не вярвам, че ще си имаме неприятности.
— Това не означава, че същото се отнася и за следващата кола, която мине оттук — отвърна Кати-Бри.
Дризт кимна в знак на съгласие и се усмихна многозначително, без да откъсва поглед от лицето й… поглед, който изведнъж стана неизмеримо мек. Откакто Уолфгар се бе завърнал, между двамата се бе появило съвсем осезаемо напрежение. През шестте години на отсъствието на варварина, приятелството между елфа и младата жена се бе задълбочило дотам, че малко го делеше от това да се превърне в истинска любов. Ала ето че Уолфгар, който преди мнимата си смърт, беше сгоден за Кати-Бри, отново бе сред тях и всичко ставаше много по-сложно.
Не и в този миг обаче. По някаква причина, която и двамата не разбираха, в този момент на света сякаш не съществуваше никой друг, освен тях или пък времето бе спряло, хвърляйки ледения покров на забравата върху всичко наоколо.
Миг по-късно магията се стопи, прогонена от внезапна суматоха в лагера. Когато откъсна очи от лицето на Дризт, Кати-Бри откри, че Уолфгар настойчиво се взира в тях. Погледите им се срещнаха, ала и този път всичко трая само миг — застанал зад варварина, един от пазачите на Камлейн развълнувано махаше с ръце и ги викаше.
— Дали пък нашият приятел не е решил да си покаже грозната великанска физиономия? — рече Кати-Бри на Дризт.
Когато се присъединиха към останалите, двамата видяха, че стражът им сочи едно близко възвишение — тинеста могила, която бурната пролетна тундра бе изтласкала нагоре, досущ миниатюрен вулкан от кал.
— Там отзад — обясни пазачът.
Дризт отправи острия си взор натам, а Кати-Бри свали Таулмарил от рамото си и постави стрела в тетивата му.
— Таз’ купчинка е прекалено малка, за да скрие гнусното туловище на някой великан — заяви Бруенор, но въпреки това още по-здраво стисна бойната си секира.
Дризт кимна и като даде знак на Кати-Бри и Уолфгар да го прикриват, се затича към могилата, безшумно и предпазливо. Щом стигна, хвърли бърз поглед назад, за да се увери, че другарите му са готови, след което извади ятаганите си и надникна зад възвишението.
Миг по-късно обаче свали оръжие, разпознал човека, който се зададе насреща му — едър мъж, заметнат с вълча кожа.
— Киерстаад, синът на Ревик — позна го и Кати-Бри.
— Нас търси — обади се и Бруенор — и те, и всички варвари от Долината прекрасно знаеха, че младежът боготвори Уолфгар толкова, че преди време бе откраднал Щитозъб и бе тръгнал след Бруенор и останалите, когато те се отправиха към морето на плаващите ледове, за да спасят Уолфгар от лапите на Ерту.
За Киерстаад синът на Беорнегар олицетворяваше величието, което племената от Долината можеха да постигнат и към което и сам се стремеше.
При вида му Уолфгар се свъси.