— Още не съм събудил Кати-Бри. — При звука на това име Уолфгар рязко се обърна, а дълбоките му, наситеносини очи срещнаха лавандуловия взор на Дризт.
— Риджис обаче вече е станал и похапва — надява се да има време за поне две-три закуски, преди да тръгнем — добави елфът и се засмя, ала Уолфгар дори не се усмихна. — Бруенор ще ни чака в полето отвъд източната порта на Брин Шандер. Сега е при хората си и подготвя Стъмпет, за да го замества в негово отсъствие.
Варваринът почти не го чуваше. Думите на приятеля му не означаваха нищо за него. Целият свят не означаваше нищо.
— Да събудим ли Кати-Бри? — попита Дризт.
— Аз ще се погрижа — рязко отвърна Уолфгар. — Ти се заеми с Риджис. Ако прекали с яденето, ще ни забави, а искам да отидем при този твой Кадърли възможно най-бързо, та веднъж завинаги да се отървем от Креншинибон.
Дризт се накани да отвърне нещо, ала варваринът вече се отдалечаваше по коридора, който водеше към стаята на Кати-Бри. Почука само веднъж и влезе, без да изчака отговор. Дризт направи крачка към вратата с намерението да му се скара за грубостта, но после се отказа. Кати-Бри бе в състояние да се защити от обида или насилие по-добре от когото и да било, който елфът някога бе срещал.
Освен това, Дризт и сам осъзнаваше, че желанието му да скастри Уолфгар се дължи до голяма степен на ревност — ревност от човека, за когото Кати-Бри някога възнамеряваше да се омъжи… намерение, което може би не след дълго най-сетне щеше да се осъществи.
Елфът прокара ръка по-красивото си лице и отиде да потърси Риджис.
Облечена само с тънка нощница, Кати-Бри тъкмо си нахлузваше чифт панталони, когато Уолфгар нахлу в стаята й. Младата жена се обърна изненадана, но бързо преодоля неудобството си:
— Можеше да изчакаш покана! — сухо отбеляза тя и продължи да се облича.
Уолфгар кимна и вдигна ръце — половинчато извинение, ала дори то бе повече, отколкото очакваше Кати-Бри. От погледа й не бе убягнала болката в очите на младия мъж, нито празнотата на редките му, насилени усмивки. Вече бе водила дълги разговори за това с Дризт, обсъждала го бе и с Бруенор и Риджис и заедно бяха решили да проявят търпение. Единствено времето можеше да излекува раните на варварина.
— Елфът ни е приготвил закуска — обясни Уолфгар. — Трябва добре да се нахраним, преди да потеглим.
— Елфът? — неволно повтори Кати-Бри, толкова изумена бе от хладината в думите на младия мъж.
Нима щеше да нарече Бруенор „джуджето“? И колко ли време щеше да мине, преди самата тя да се превърне просто в „момичето“? Кати-Бри въздъхна дълбоко и си облече туниката, напомняйки си, че приятелят им беше буквално преминал през ада. Когато го погледна, видя в очите му сянка на смущение, изумлението й май наистина го бе жегнало. А това беше добър знак.
Уолфгар се накани да си тръгне, ала тя се доближи до него и ласкаво прокара ръка по лицето му, от гладката буза до наболата брада, която той или бе решил да си пусне, или в обзелата го апатия просто не си бе дал труда да обръсне.
Варваринът сведе поглед към нея и когато видя нежността в очите й, в плахата му усмивка за първи път от битката върху ледовете, се прокрадна искрица прямота.
Риджис успя да получи трите си похапвания преди тръгване, поради което не спря да мърмори през цялата сутрин. Тръгнаха от Брин Шандер, най-големия от Десетте града в Долината на мразовития вятър, и първоначално се насочиха на север, докато достигнат по-равен терен, след което поеха право на запад. Далеч на север се издигаха високите постройки на Таргос, втория по големина град на областта, а отвъд него проблясваха водите на Маер Дуалдон.
Късно следобед, след като бяха оставили повече от десет мили зад гърба си, достигнаха бреговете на Шаенгарнската река, която, придошла от пролетното топене на снеговете, устремно се носеше по пътя си. Петимата я последваха обратно към Маер Дуалдон и град Бремен, където ги очакваше уредената от Риджис лодка.
Учтиво отказвайки многобройните покани от страна на бременчани за вечеря и мека постеля (въпреки горещите протести на полуръста, който твърдеше, че така е прегладнял, че всеки момент може да се строполи на земята), приятелите не след дълго вече се намираха на запад от реката, а Десетте града бързо се стопяваха в далечината.
Дризт все още не можеше да повярва, че са поели на път толкова скоро. Уолфгар едва-що се бе завърнал сред тях отново бяха заедно, в земята, която наричаха свой дом и се радваха на спокойствието, ала дългът за кой ли път ги бе призовал към опасности и приключения. Качулката на плаща се спускаше ниско над лицето на елфа, бранейки чувствителните му очи от яркото слънце…