Ентрери хвърли поглед към пътя, по който бе дошъл. В действителност, за него нямаше особено значение в коя посока ще поеме, затова след още един лек поклон се обърна и напусна „територията“ на Тадио, който дори не осъзнаваше какъв невероятен късмет бе извадил току-що.
Сградата се издигаше на цели три етажа, украсена с изкусни скулптури и блестящ мрамор — безспорно, никоя друга разбойническа гилдия в Калимпорт не можеше да се похвали с по-величествено обиталище. Обикновено тези сенчести братства гледаха да не се набиват на очи и постройките, в които се помещаваха, макар и разкошни отвътре, отвън изглеждаха съвсем обикновено. Но не и домът на Басадони паша. Старецът (а той наистина бе стар, по-близо до деветдесетте, отколкото до осемдесетте) обичаше не само лукса, но и неговата демонстрация. Доставяше му истинско удоволствие да излага на показ могъществото и великолепието на своята гилдия.
В една голяма зала по средата на втория етаж, мястото, където се събираха най-висшестоящите помощници на Басадони (двама мъже и една жена, които в действителност ръководеха ежедневната дейност на гилдията), тримата тъкмо посрещаха един млад уличен разбойник, по-скоро момче, отколкото мъж. Всъщност съвсем незабележителна особа, която дължеше цялата си власт не на някакви свои умения, а на благоволението на Басадони паша.
— Поне ни е верен — отбеляза Ханд (тих и изкусен крадец, истински господар на сенките), когато Тадио си тръгна. — Две златни и една сребърна монети — никак не е зле за оная дупка, в която работи.
— Ако това наистина е всичко, което е получил от посетителя си — подметна Шарлота Веспърс с пренебрежителен смях.
Шарлота бе най-високата от тримата, цели шест фута и един инч (близо метър и осемдесет), със стройно тяло и грациозни движения… толкова грациозни, че Басадони паша я бе оприличил на върба. За никого не беше тайна, че той я беше взел като своя любовница и дори сега се случваше да я използва за това в редките случаи, когато престарялото тяло му го позволеше. За никого не бе тайна също така, че Шарлота се бе възползвала от връзката си с Басадони и че пътят й до върха на гилдията бе минал през леглото му. Тя самата си го признаваше най-открито, обикновено мигове преди да убие човека, дръзнал да се оплаче от този факт. Сега Шарлота отметна дългата си до кръста коса, така че Ханд да може да види киселата й усмивка.
— Ако Тадио бе получил повече, щеше и да донесе повече — увери я дребният мъж, а в тона му, въпреки обзелия го гняв, се промъкна и зрънце от обичайното раздразнение, което и той, и третият човек в стаята, Кадран Гордиън, изпитваха винаги, когато си имаха вземане-даване с надменната жена.
Ханд управляваше безшумните дейности на гилдията, джебчиите и проститутките, които обслужваха тържището, докато Кадран Гордиън отговаряше за бойците от уличната армия. Шарлота обаче бе приближена на Басадони повече, отколкото който и да било от тях. Тя бе най-довереният му човек и обикновено всички нареждания и изявления на все по-рядко появяващия се старец идваха от нейната уста.
Когато Басадони най-сетне умреше, между тримата неминуемо щеше да избухне битка за надмощие и докато тези, които познаваха само малка част от начина, по който се управляваше гилдията, биха заложили на шумния и нахален Кадран, други (в това число и Ханд), които бяха наясно със същинското положение на нещата, отлично разбираха, че Шарлота Веспърс вече бе взела не една и две мерки, с които да укрепи позицията си, независимо дали пашата е жив.
— Още колко приказки ще изприказваме за някакъв си хлапак! — възнегодува Кадран Гордиън. — Трима нови търговци са се установили в тържището, на един хвърлей камък оттук, без никакво разрешение от наша страна. Ето това е наистина важен въпрос, който заслужава цялото ни внимание.
— Вече го обсъдихме — заяви Шарлота. — Искаш разрешение да изпратиш група войници, а може би дори и някой боен маг, които да дадат на търговците един добър урок. Само че няма да го получиш, не и в момент като този.
— Ако продължим да чакаме Басадони паша най-сетне да каже какво мисли по въпроса, останалите търговци като нищо ще решат, че и те вече няма да ни плащат за привилегията да работят на нашата територия — възрази Гордиън и се обърна към Ханд, негов чест съюзник в споровете им с Шарлота.
Само че дребният мъж очевидно не ги слушаше и вместо това заинтригувано се взираше в една от монетите, които Тадио им бе донесъл. Усетил най-сетне погледите на другите двама, той вдигна очи.