Дейвид Брин
Потапяне в слънцето
На братята ми Дан и Стан,
на Аргълбаргъл IV…
и на още някого
ЧАСТ I
… основателно можем да се надяваме, че в не толкова далечно бъдеще ще сме в състояние да разберем едно толкова просто нещо, каквото е звездата.
1.
ОТ КИТОВОТО МЕЧТАНИЕ
— Макакай, готова ли си?
Джейкъб не обръщаше внимание на тихо бръмчащите мотори и клапи в металната си капсула. Лежеше неподвижно. Докато чакаше отговор, водата леко плискаше изпъкналия нос на механичния му кит.
Той отново провери малките индикатори на дисплея на каската си. Да, радиостанцията работеше. Обитателката на другия кит, който лежеше полупотопен на няколко метра от него, ясно го беше чула.
Днес водата бе изключително бистра. Под него лениво плуваше леопардова акулка, малко не на място тук, в по-дълбоките води далеч от брега.
— Макакай… готова ли си?
Опита се да не прояви нетърпението си и да не издаде напрежението, което сковаваше тила му. Джейкъб затвори очи и един по един отпусна мускулите си. И пак зачака отговора на своята ученичка.
— Да… хайде да го направим! — най-после се разнесе тънкият писукащ глас. Беше задъхан, като че ли думите бяха изречени сърдито.
Чудесна дълга реч за Макакай. Джейкъб виждаше учебния апарат на младия делфин, отразен в огледалата на визьора си. Вълните леко повдигаха и спускаха сивата му метална опашка. Изкуствените перки лениво помръдваха под прозрачната водна повърхност.
„Тя вече е напълно готова“, помисли си Джейкъб. Сега щяха да разберат дали техниката изобщо е в състояние да отучи един делфин от китовото мечтание.
Той пак включи микрофона.
— Добре, Макакай. Знаеш как работи апаратът. Той ще усилва всяко твое движение, но ако искаш да задействаш ракетите, трябва да дадеш команда на английски. За да сме честни, аз трябва да задействам своите на тринарен.
— Да! — отвърна делфинът. Сивата опашка на апарата й удари във водата и вдигна гейзер от пръски.
Джейкъб измърмори молитва към Мечтателя, натисна бутона, който включваше усилвателите на двата апарата, после предпазливо раздвижи ръце и задейства перките. Накрая сви крака, голямата опашка рязко се размаха и апаратът му незабавно се завъртя и потъна.
Опита се да коригира движението, но само влоши нещата и механичният кит още по-силно се запремята. Пляскащите му перки превърнаха водата наоколо във въртоп от клокочещи мехурчета. Като се учеше от грешките си, Джейкъб търпеливо завъртя апарата в правилна позиция.
След това предпазливо размаха опашка, изви гръб и се оттласна. Апаратът реагира с мощен скок във въздуха.
Делфинът беше почти на километър от него. Когато достигна връхната точка на скока си, Джейкъб видя Макакай грациозно да пада от височина десет метра.
Той насочи човката на каската си към водата и морето се понесе към него като зелена стена. Каската му изкънтя, когато се вряза в носещия се на повърхността келп2. Една златиста рибка панически отскочи от пътя му.
Потъваше прекалено вертикално. Джейкъб изруга и два пъти се оттласна с крака, за да поправи посоката. Масивната метална опашка послушно повтори движението. От всяко нейно размахване по кожата му полазваха тръпки и гърбът му се притискаше към дебелата тапицерия на апарата. Когато прецени, че моментът е подходящ, той се изви и отново подритна. Механичният кит скочи над водата.
Слънцето проблесна като ракета в левия му илюминатор и затъмни слабата светлина на мъничкия контролен пулт. Компютърът на каската тихичко се засмя, когато Джейкъб се изви с човка надолу, за да се вреже в бистрата морска вода.
Пред него се пръсна ято сребърни хамсийки и той нададе весел вик.
После плъзна ръце към ракетния пулт и когато достигна зенита на следващия си скок, изсвири кода на тринарен език. Забръмчаха мотори и екзоскелетът разпери малки криле от двете си страни. Включиха се дюзите и рязкото ускорение внезапно притисна каската му нагоре.
Апаратът потъна във водата до Макакай и тя изсвири остър тринарен поздрав. Джейкъб остави ракетите автоматично да се изключат и продължи механично да скача до нея.
Известно време двамата се движиха в синхрон. С всеки следващ скок Макакай ставаше по-дръзка и изпълняваше сложни завъртания и пируети през дългите секунди, докато бяха във въздуха. Веднъж дори избъбри мръсен стих на делфински, нищо особено, ала Джейкъб се надяваше, че от кораба са успели да го запишат.
Останалите от учебната група ги следваха на кораба. Виждаше го, когато изскачаше над водата, мъничък силует в далечината зад тях, докато сблъсъкът с повърхността не го откъснеше от всичко друго, освен от звуците на кипящите мехурчета, сонарното писукане на Макакай и фосфоресциращите синьо-зелени вълни.