— Пред Бариерата ли? — попита Ларок. — А, да. Чух, че било така всеки четвъртък. Извънземните от Центъра отиват да гледат условниците и те на свой ред идват да гледат извънземните. Странно, нали? Човек не знае кой хвърля фъстъците!
Пътят заобиколи поредния хълм и най-после видяха целта си.
Информационният център, разположен на няколко километра северно от Енсенада, се състоеше от апартаменти, обществени музеи и казарми за граничните патрули, скрити зад другите постройки. До обширния паркинг се издигаше главната сграда, в която пред идващите за пръв път посетители изнасяха лекции по галактически протокол.
Центърът се намираше върху малко плато между магистралата и океана и предоставяше чудесен изглед в двете посоки. Джейкъб паркира близо до главния вход.
Със зачервено от жегата лице, Ларок мислеше нещо.
— Знаете ли, когато споменах за фъстъците, аз се пошегувах. Просто се пошегувах.
Джейкъб кимна. Чудеше се какво му е щукнало на журналиста. Странно.
3.
ВПЕЧАТЛЕНИЯ
Джейкъб помогна на Ларок да занесе багажа си на автобусната спирка, после заобиколи главната сграда и потърси място навън, където да седне. До срещата оставаха десет минути.
Накрая стигна до полянка със сенчести дървета и маси за пикник, която гледаше към малко пристанище. Той седна на една от масите и вдигна крака на пейката. Прохладата на керамичните плочки и океанският бриз проникнаха през дрехите му и потта му скоро изсъхна.
В продължение на няколко минути поседя неподвижен и остави схваналите мускули на раменете и гърба си да се отпуснат от напрегнатото шофиране. Съсредоточи погледа си върху малка платноходка в пристанището, лодка с триъгълно платно, боядисана в зелено, по-богато от океана. После позволи на очите си да се замъглят.
Сякаш изпадна в безтегловност. Едно по едно разглеждаше нещата, които разкриваха сетивата му. Концентрира се върху Мускулите си, за да се откъсне от усещанията и напрежението. Постепенно крайниците му станаха безчувствени и далечни.
Бедрото упорито продължаваше да го сърби, ала ръцете му останаха в скута му, докато сърбенето не отмина. Соленият дъх на морето беше приятен, но и разсейващ. Насили се да се абстрахира от него. Изолира се от туптенето на сърцето си, като се вслушваше в него, докато стана прекалено познато, за да го забелязва.
Както правеше от две години насам, Джейкъб насочи транса си от пречистването към онази фаза, в която образите идваха и си отиваха изненадващо бързо и носеха целебна болка. Този процес никога не му бе доставял удоволствие.
Беше сам. Почти. Оставаше само фон от шепнещи гласове, откъси от нищо неозначаващи изрази. За миг му се стори, че чува Глория и Джони да спорят за Макакай, после самия делфин, писукащ нещо безсмислено на завален тринарен.
Той внимателно заглуши всеки звук в очакване да се появи друг, както обикновено с позната внезапност: гласът на Таня, която викаше нещо неразбираемо, докато с протегнати ръце прелиташе край него. И продължи да я чува през останалите трийсет километра до земята, докато се смаляваше и изчезваше…
Този тих глас също заглъхна, ала го разтърси повече от друг път.
В главата му проблесна ужасна преувеличена версия на инцидента в Граничната зона. Изведнъж се върна назад. Стоеше сред условниците. Един брадат мъж, облечен като келтски шаман, му подаде бинокъл и настойчиво кимна.
Джейкъб го взе и погледна към мястото, към което сочеше брадатият. Издигащите се от пътя топлинни вълни изкривяваха образа: От отсрещната, страна на раираните стълбове, които продължаваха до хоризонта и сякаш се издигаха чак до слънцето, спря автобус.
После образът изчезна. Джейкъб с опитно безразличие преодоля изкушението да се замисли за него и остави ума си абсолютно празен. Тишина и мрак.
Потъна в дълбок транс. Разчиташе биологичният му часовник да сигнализира, когато дойдеше време да се върне в действителността. Бавно се плъзна сред спомените в търпеливо търсене на ключа, който знаеше, че някой ден със сигурност ще открие.
Времето се превърна в образ като всеки друг, изгубен в мащабите на по-дълбокия преход.
Спокойният мрак внезапно бе пронизан от остра болка, преодоляла изолацията на ума му. Трябваше му време, цяла вечност, която продължи около стотна от секундата, за да я определи. Болката се дължеше на яркосиня светлина, преминала през затворените му клепачи. След миг тя изчезна, преди Джейкъб да успее да реагира.
Той се опита да се пребори със смута си, като се съсредоточи само върху връщането към настоящето, докато в мислите му се изсипвате порой от панически въпроси.