Джейкъб нямаше време да се чуди какво правят соларианите… дали ги нападат, или просто си играят с тях. (Каква мисъл!) Трябваше бързо да се възползва от тази отсрочка.
Хюз беше паднал наблизо. Той вече бе на крака и смаяно се озърташе наоколо. Джейкъб го хвана за ръката… като избягваше допира между ранените им длани.
— Хайде, Хюз. Ако Кула е зашеметен, може би ще успеем да се справим с него!
Хюз кимна. Той беше объркан, но се подчини. Движенията му обаче бяха тромави. Джейкъб трябваше да го дърпа след себе си.
Заобиколиха централния купол и откриха Кула, който тъкмо се изправяше. Извънземният трепереше, ала когато се обърна към тях, Джейкъб разбра, че е безнадеждно. Едно от очите на принга проблясва и той за пръв път видя как действа. Това означаваше…
Замириса на изгоряла гума и левият ремък на очилата му се откъсна. Синята светлина мигновено го заслепи.
Джейкъб блъсна Хюз обратно зад купола и се хвърли след него. Всеки момент очакваше да усети болка в тила, но успя да стигне до люка на гравитационния тунел и падна вътре.
Фейгин се отдръпна настрани, за да им направи място. Той високо изсвири и разклати клоните си.
— Джейкъб! Ти си жив! И твоят другар! Боях се да не се случи непоправимото!
— Откога… — Джейкъб не можеше да си поеме дъх. — Откога падаме?
— От пет-шест минути. След като се свестих, реших да ви проследя. Не мога да се бия, но бих могъл да ви защитавам с тялото си. Кула няма достатъчно енергия, за да ме пробие!
Джейкъб се намръщи. Това беше интересен въпрос. Колко енергия всъщност имаше прингът? Някога бе чел, че човешкото тяло действа средно с мощност сто и петдесет вата. Кула изразходваше значително повече, но на кратки мълнии, траещи половин секунда.
Ако имаше достатъчно време, Джейкъб можеше да изчисли. Когато прожектираше фалшивите си солариани, Кула бе поддържал призраците в продължение на двайсетина минути. После антропоморфните привидения „губеха интерес“ и прингът изведнъж проявяваше вълчи апетит. Всички го бяха отдавали на нервност, но всъщност Кула бе попълвал запасите си от кумарин… и навярно високоенергийни химикали, необходими за лазерната реакция.
— Вие сте ранени! — напевно изсвири Фейгин. Клоните му развълнувано се раздвижиха. — Най-добре да заведеш сънародника си горе, където ще се погрижат за раните ви.
— Предполагам, че си прав — кимна Джейкъб. Не му се искаше да остави Фейгин сам. — Трябва да задам няколко важни въпроса на доктор Мартин, докато се грижи за нас.
Кантът тежко въздъхна.
— В никакъв случай не безпокой доктор Мартин, Джейкъб! Тя се свърза със соларианите! Това е единственият ни шанс!
— Какво?!
— Привлече ги мигането на параметричния лазер. Когато се приближиха, доктор Мартин си сложи псикаската и влезе в контакт с тях! Те пратиха няколко от своите магнитоядни под нас и значително забавиха падането ни!
Сърцето на Джейкъб се разтуптя. После свъси вежди.
— Значително? Значи не се издигаме, така ли?
— За съжаление, не. Продължаваме бавно да падаме. И не е ясно още колко време ще могат да ни държат пръстените.
Джейкъб изпита възхищение към Мартин. Тя се бе свързала със соларианите! Това беше един от епохалните успехи на всички времена и все пак бяха обречени.
— Фейгин — предпазливо каза той, — ще се върна колкото мога по-бързо. Междувременно ще можеш ли да имитираш гласа ми достатъчно добре, за да заблудиш Кула?
— Да, струва ми се. Ще опитам.
— Тогава поговори с него. Използвай всичките си трикове, за да го разсееш и разколебаеш. Не бива да го допускаме до компютърния пулт!
Фейгин подсвирна в знак на съгласие. Джейкъб се обърна и закрачи край гравитационния тунел.
Чувстваше се странно, сякаш гравитационните полета бяха започнали да се колебаят. Вътрешното му ухо го безпокоеше както никога досега, докато помагаше на Хюз да прекоси късата дъга, и трябваше да се съсредоточи, за да пази равновесие.
Горната страна продължаваше да е червена — червената светлина на хромосферата. Но пърхащите синьозелени солариани танцуваха по-близо, отколкото Джейкъб някога ги бе виждал. „Крилете“ им бяха широки почти колкото самия кораб.
Тук горе също блестяха сини следи от п-лазерния лъч. Близо до ръба на палубата бръмчеше самият лазер.
Двамата прескочиха няколко тънки лъча.
„Само да имахме инструменти, за да демонтираме уреда от стойката“, помисли си Джейкъб. Е, нямаше смисъл да мечтае. Той помогна на партньора си и го настани на едно от креслата. После пристегна ремъците му и отиде да потърси аптечката.