Един от факелите мина точно над центъра на купола, попадна в лъча на охлаждащия лазер и изчезна в облак от пара.
Джейкъб се надяваше, че това няма да навреди на лъча. Кохерентните рентгенови лъчи спокойно преминаваха през корпуса, но не бяха предвидени за плътни предмети.
— Хайде! — прошепна той.
Двамата с Ларок се насочиха към стената на купола, където пазеха резервните части, за записващите устройства. Французинът отвори един от шкафовете и се качи върху най-горната лавица, после протегна ръка. Джейкъб се вмъкна до него.
Сега бяха извънредно уязвими. Кула трябваше да реагира на очевидната заплаха на факлите! Видимостта вече спадаше под нормалните граници. Носеше се отвратителна смрад и Джейкъб дишаше все по-трудно.
Ларок опря рамо в стената на шкафа, после сключи пръсти, обърна дланите си нагоре и ги протегна към Джейкъб, който бързо се покатери върху раменете му.
Тук куполът се заобляше, но повърхността му бе гладка и Джейкъб имаше само три пръста, вместо десет. Все още лепкавата медпяна му помогна. След два неуспешни опита, той се съсредоточи и скочи от раменете на Ларок. Когато наближи върха, трябваше да внимава с охлаждащия лазер. Виждаше смъртоносния отвор. Лазерът тихо бръмчеше на два метра от него. Задименият въздух искреше и Джейкъб се зачуди на какво разстояние е безопасно да се доближи.
Той извърна очи, за да не мисли за това.
Не можеше да подсвирне, за да им покаже, че е успял. За да определят момента за отвличане на вниманието, трябваше да разчитат на изключителния слух на Фейгин.
Оставаха още поне няколко секунди. Джейкъб реши да рискува. Той се претърколи по гръб и погледна нагоре към Голямото петно.
Слънцето беше навсякъде.
Оттук не се виждаше кораба. Нямаше битка. Нямаше планети, звезди и галактики. Ръбът на очилата му дори не му позволяваше да види собственото си тяло. Фотосферата го обгръщаше.
Тя пулсираше. Като поклащащи се дъсчени огради, горите от спикули се протягаха към него, струите плазма се разцепваха точно над главата му.
И ревяха.
Голямото петно втренчено го гледаше. За миг заприлича на лице, брадато лице на патриарх. Пулсирането беше дъхът му. Ревът бе екота на мощния му глас, песен на милиарди години, която чуваха и разбираха само другите звезди.
Слънцето беше живо. Нещо повече, то го виждаше. И насочваше към него цялото си внимание.
Наричай ме животворец, защото аз ти давам храна. Аз горя и ти живееш от пламъците ми. Аз се движа и ти давам отправна точка. Наоколо е пространството, моята завивка. Времето точи косата си в моята ковачница.
Живо създание, дали Ентропията, моята злобна леля, е забелязала нашия заговор? Още не, струва ми се, защото си прекалено малко. Твоята нищожна съпротива срещу притеглянето й е само пърхане в мощен вятър. И тя си мисли, че още съм неин съюзник.
Наричай ме животворец, о, живо създание, и плачи. Аз безкрайно горя и поглъщам онова, което не може да се замени. Докато ти придирчиво отпиваш от течението ми, изворът бавно се изчерпва. Когато свърши, други звезди ще заемат моето място, но не завинаги!
Наричай ме животворец и се смей!
Казват, че ти, живо създание, от време на време чуваш гласа на истинския Животворец. Той говори с теб, но не и с нас, Неговите първородни чеда!
Съжали звездите, о, живо създание! Ние пеем еони наред в престорена радост и се трудим за Неговата зла сестра в очакване на деня на твоята зрялост, ти, мъничък ембрион, когато Той ти позволи отново да промениш света.
Джейкъб безмълвно се засмя. О, какво въображение! В края на краищата Фейгин имаше право. Той затвори очи, като продължаваше да чака сигнала. Откакто бе стигнал до върха на купола, бяха изтекли точно седем секунди.
— Джейк… — Женски глас. Той погледна, без да отваря очи.
— Таня.
Тя стоеше до пионоскопа в своята лаборатория, точно както я бе виждал толкова много пъти, когато идваше да я вземе. Оплетена кестенява коса, малко неравни бели зъби, широка усмивка и големи очи с бръчици наоколо. Таня грациозно пристъпи напред и застана пред него с ръце на хълбоците.
— Крайно време беше!
— Таня, не… не разбирам.
— Крайно време беше да накараш образа ми да направи нещо друго, освен да пада! Да не мислиш, че е забавно постоянно да правиш едно и също? Защо не си спомни някой от хубавите ни моменти?!
Джейкъб внезапно осъзна, че е вярно! От две години си спомняше Таня само в онзи последен миг, без изобщо да се замисля за времето, което бяха прекарали заедно!