Сълзи замъгляваха зрението му. Боляха го очите. Изведнъж осъзна, че очилата му ги няма! Кула ги бе изгорил или в първия момент, в който Джейкъб се бе метнал от купола, или по време на схватката.
„Къде се бави Ларок, по дяволите?!“
Ръцете му трепереха от напрежение. Постоянното блъскане в пода му причиняваше ужасни болки в корема и слабините. Кашлицата на Кула звучеше все по-мъчително, самият той зловещо хриптеше. Усещаше първите признаци на топлинен удар, страхуваше се, че това изпитание никога няма да свърши. После в гърба му се заби един от димящите факели.
Пламъкът угасна, отделяйки голямо количество топлина. Джейкъб извика. Болката беше прекалено ненадейна, за да я преодолее. За миг отпусна шията на Кула и извънземният се отскубна от ръцете му.
Прингът изпълзя настрани и бързо се обърна към него. Джейкъб затвори очи и покри лице със защитената си лява ръка в очакване на лазерна мълния.
Опита да се изправи, но нещо ставаше с дробовете му. Не работеха както трябва. Дишаше плитко и усещаше, че губи равновесие. Чувстваше гърба си като овъглен.
Недалеч, най-много на два метра, се разнесе високо изтракване! После още едно, по-близо.
Джейкъб отпусна ръката си. Вече нямаше сили да я държи пред лицето си. И беше безсмислено да стиска клепачи. Той отвори очи и видя Кула, коленичил на метър от него. През гъстия дим се виждаха само червените му очи и лъскавите му бели зъби.
— Ку… Кула… — задъхано изхриптя Джейкъб. — Откажи се, това е последният ти шанс. Предупреждавам те…
Това щеше да се хареса на Таня, помисли си той. Надяваше се, че Хелън е чула прощалните му думи.
„Прощални думи ли? По дяволите, защо да не дам на Кула един последен урок! Даже да ми пререже гърлото или да пробие дупка в мозъка ми, пак ще имам време да му направя подарък!“
Той извади флакона с медпяна от колана си и го повдигна. Хубавичко щеше да напръска Кула! Дори ако това означаваше да умре в същия миг от лазер, вместо от обезглавяване.
В лявото му око избухна ужасяваща болка, сякаш огнена мълния бе пронизала главата му и беше излязла от другата страна. В този момент той натисна бутона и насочи флакона към лицето на Кула.
29.
АБСОРБИРАНЕ
Когато корабът се издигна край стадото от пръстени, Хелън погледна навън.
Зелено-сините цветове бяха избледнели от разстоянието. И все пак съществата продължаваха да сияят, живи точици, подредени в конвой, миниатюрни в сравнение с гигантските размери на хромосферата.
Пастирите вече бяха прекалено далеч, за да се виждат.
Стадото се скри зад тъмната грамада на нишката.
Хелън се усмихна. „Ех, защо нямаме мазерна връзка? — помисли си тя. — На Земята щяха да видят, че сме положили всички усилия. Щяха да знаят, че соларианите не са ни убили, както ще заключат някои. Те се опитаха да ни помогнат. Ние разговаряхме с тях!“
Тя се наведе да отговори едновременно на два сигнала.
Д-р Мартин безцелно се мотаеше зад нея и копилота. Парапсихоложката беше рационална, но не особено последователна. Току-що се бе върнала от отсрещния край на горната страна и сега крачеше напред-назад, като си мърмореше нещо под нос.
Мартин бе проявила достатъчно здрав разум да не им се пречка в краката, слава на Ифни! Ала беше отказала да седне на креслото си. Хелън се колебаеше дали да я помоли да отиде на обратната страна. В сегашното си състояние добрата докторка нямаше да е от голяма полза.
Във въздуха се носеше зловоние. Мониторите от обратната страна показваха само гъст черен дим. Преди минути се бяха чували викове и шумове от страшна схватка. На два пъти някой бе изкрещял. Преди няколко секунди се беше разнесъл вик, който можеше да събуди мъртвите. После бе настанала тишина.
Единственото чувство, което Хелън си позволяваше, беше гордост. Битката бе продължила толкова много благодарение на тях, особено на Джейкъб. Оръжията на Кула можеха да ги довършат далеч по-бързо.
Разбира се, нямаше вероятност да са успели. Иначе вече щеше да чуе нещо. Тя сподави емоциите си и си каза, че трепери от студ.
Температурата бе спаднала на пет градуса. Колкото повече се уморяваше и реакциите й се забавяха, толкова повече оценяваше студената страна на охлаждащия лазер. Защото горещата щеше да е катастрофа.
Тя отговори на поредната промяна в електромагнитното поле, която заплашваше да остави прозорец в ултравиолетовия диапазон, и под внимателния й контрол, полето бързо се възстанови.
Охлаждащият лазер пъшкаше, докато изпомпваше топлина от хромосферата и я изхвърляше надолу като рентгенови лъчи. Издигаха се мъчително бавно.