Щеше да е чудесно пак да види Хелън, разсеяно си помисли той. Този път нямаше сили да се бори със съня. Известно време Джейкъб не мислеше за нищо.
Сънува, че е Сизиф, човекът, обречен вечно да бута камък нагоре по безкраен хълм. Джейкъб реши, че може да накара хълма да си мисли, че е равен и само прилича на хълм. И преди го беше правил.
Само че този път хълмът се разгневи. Той се покри с мравки, които се катереха по тялото му и болезнено го хапеха. Една оса снасяше яйцата си в очите му.
Освен това на някои места хълмът беше лепкав и не го пускаше. Другаде бе хлъзгав и тялото му бе прекалено леко, за да запазва равновесие. Склонът постоянно се огъваше.
Не си спомняше в правилата да е имало нещо за пълзене. Но това изглежда беше част от играта. Поне увеличаваше триенето.
Камъкът също помагаше. Само трябваше лекичко да го бута. През повечето време се търкаляше сам. Но му се искаше да не пъшка. Камъните не биваше да пъшкат. Особено на френски. Не беше честно да е принуден да го слуша.
Той се събуди и видя люка. Не бе сигурен кой люк, ала нямаше много дим.
Навън зърна началото на чернота.
Онова там хоризонт ли беше? Напред се простираше равната фотосфера, пухен килим от тъмночервени и черни пламъци. Тя пулсираше и нишките й очертаваха мотиви над ярките струи плазма.
Те се поклащаха. Напред-назад, напред-назад. Слънцето му махаше с ръка.
Мили Мартин стоеше на прага, вдигнала юмрук до устата си. На лицето й бе изписано ужасено изражение.
Искаше му се да я успокои. Всичко щеше да е наред. Г-н Хайд беше мъртъв, нали? Джейкъб си спомняше, че го е видял някъде в развалините на неговия замък. Лицето му бе изгорено, очите му ги нямаше и издаваше отвратителна смрад.
После нещо се пресегна и го грабна. Сега „надолу“ беше към люка. Дотам имаше стръмен склон. Той се заклатушка натам и по-късно изобщо нямаше спомен, че се е строполил точно пред изхода.
ЧАСТ X
30.
НЕЯСНОТА
Съветник Абацоглу: В такъв случай може ли да се каже, че преди края са се разпаднали всички системи, създадени на базата на Библиотеката?
Професор Кеплър: Да. Всички били абсолютно безполезни. Последните механизми, които работели, са разработени на Земята. Механизми, които, трябва да прибавя, по време на създаването им бяха обявени от пила Бубакуб и други за излишни.
С. А.: Нали не намеквате, че Бубакуб предварително е знаел…
П. К.: Не, разбира се, че не. Той беше също толкова заблуден, колкото и останалите от нас. Противопоставянето му се дължеше единствено на естетически съображения. Той не искаше галактянските системи за времекомпресия и гравитационен контрол да бъдат натикани в керамична кутия и свързани с архаично охлаждане.
Отразяващите полета и охлаждащият лазер са създадени на базата на физически закони, познати на човека още от двайсети век. Естествено, той възразяваше срещу нашата „суеверна“ упоритост да построим кораб на тяхна основа, не само защото галактическите системи ги обезсмисляли, но и защото смяташе земната наука отпреди Контакта за смешен сбор от полуистини и заклинания.
С. А.: Тези „заклинания“ обаче са продължили да действат и след като новите системи са отказали.
П. К.: Честно казано, точно това е спасило нашия екипаж. Саботьорът смятал, че те са без значение, затова отначало не се опитал да ги повреди. Не му позволили да поправи грешката си.
Съветник Монтс: Не мога да си изясня нещо, доктор Кеплър. Сигурен съм, че някои от колегите ми също недоумяват. Разбрах, че капитанът на слънчевия кораб е използвала охлаждащия лазер, за да се издигне от хромосферата. Но за тази цел тя е трябвало да развие ускорение, по-голямо от повърхностната гравитация на слънцето! Докато вътрешните гравитационни полета са действали, всичко е било наред. Но какво се е случило, когато са изключили? Не са ли били подложени на смазваща сила?
П. К.: Не незабавно. Изключването на системите станало постепенно — първо полетата, поддържащи гравитационния тунел до сервизното полукълбо, „обратната страна“, после онези, които компенсират турбулентността и слънчевото притегляне. Когато изключила последната система, те вече били стигнали до долната част на короната.
Капитан Десилва знаела, че след като вътрешното стабилизиращо поле излязло от строя, ще е истинско самоубийство да се издигне вертикално, макар че въпреки това смятала да го направи, за да успеем да получим техните телеметрични данни. Алтернативата била да остави кораба да пада, като намалява скоростта само колкото гравитацията да не надхвърли три g.