Оставаше още цял месец, докато лекарите престанеха да им дават хормоносупресанти. И още един, докато им позволяха да излизат в космоса. И все пак тя настояваше да разгледат онази оръфана „НАСА Сутра“, като иронично го питаше дали ще има достатъчно сили!
Е, докторите казваха, че гневът ускорявал възстановяването. Изострял стремежа към възвръщане на нормална форма или нещо подобно.
„Ако Хелън продължи да ме дразни, адски ще се изненадат!
Ифни! Колко приятна е тази вода! Трябва да има начин по-бързо да възстановяват нервите! Нещо, което помага повече от самовнушението,“
Той се извърна от скалите и бавно закрачи обратно към вътрешния двор на продълговатата порутена къща на чичо си. Използваше бастуна повече, отколкото се нуждаеше. Това го караше да се чувства болен и не толкова неприятен.
Както обикновено, чичо Джеймс флиртуваше с Хелън. Тя безсрамно го окуражаваше.
Страхотна награда за старото копеле след всички неприятности, които им беше причинил.
— А, момчето ми — разпери ръце чичо Джеймс. — Тъкмо се канехме да те потърсим, наистина.
Джейкъб лениво се усмихна.
— Няма за какво да бързаш, Джим. Сигурен съм, че нашата междузвездна пътешественичка има да ти разказва ужасно много интересни истории. Разказа ли му за черната дупка, скъпа?
Хелън гадно се ухили и направи суеверен жест.
— Ами че самият ти ми забрани да я разказвам, Джейк. Но ако смяташ, че на чичо ти ще му хареса…
Джейкъб поклати глава. Сам щеше да се справи с чичо си. Понякога Хелън ставаше прекалено груба.
Госпожица Десилва беше блестящ пилот, а през последните няколко седмици се проявяваше и като изобретателна заговорничка. Но от личните им отношения на Джейкъб му се виеше свят. Тя бе толкова… властна!
Когато научи, че „Калипсо“ е заминал, Хелън се включи в групата, проектираща новия „Везарий II“. И дръзко му заяви, че така щяла да има три години да подложи Джейкъб Демуа на пълен курс дресировка в стил „Павлов“. Накрая щяла да удари камбанката и той щял да реши да стане космонавт.
Джейкъб хранеше известни съмнения, но вече ставаше ясно, че Хелън Десилва има пълен контрол над слюнчестите му жлези.
Никога не бе виждал чичо Джеймс толкова нервен. Обикновено невъзмутимият политик определено изглеждаше неспокоен. Нямаше го похотливият ирландски чар на Алварес. Сивокосата глава нервно кимаше. Зелените му очи бяха неестествено тъжни.
— Хм, Джейкъб, момчето ми. Гостите ни пристигнаха. Чакат в кабинета и Кристиян ги обслужва.
— Надявам се, че ще проявиш здрав разум. Наистина нямаше защо да каниш онзи човек от правителството. Можехме сами да уредим въпроса.
— Виж сега, според мен… Джейкъб вдигна свободната си ръка.
— Моля те, чичо. Вече обсъждахме всичко това. Въпросът трябва да се реши с арбитраж. Щом отказваш услугите на хората от Бюрото за регистрация на тайни, просто ще трябва да свикам семеен съвет! Познаваш чичо Джереми — той сигурно ще настоява за публично разгласяване. Това ще е чудесна реклама, но тогава случаят ще премине в ръцете на прокуратурата и в продължение на пет години ти ще носиш в задника си едно малко нещо, дето прави „бип-бип… бип-бип“.
Джейкъб се облегна на рамото на Хелън, по-скоро за да почувства допира й, отколкото за подкрепа. Аристократичното лице на чичо Джеймс пребледня. Хелън започна да се кикоти, после захълца.
— Извинете ме — срамежливо каза тя.
— Не бъди саркастична — отвърна Джейкъб. Той я ощипа и взе бастуна си.
Кабинетът не беше толкова внушителен като онзи в каракаското имение „Алварес“, но тази къща бе в Калифорния. Това компенсираше много неща. Джейкъб се надяваше, че след този ден двамата с чичо му ще продължат да си говорят.
Гипсовата мазилка и фалшивите греди подчертаваха испанския стил. Между лавиците имаше витрини, в които беше подредена колекцията на Джейкъб от нелегално издадени книги от епохата на Бюрокрацията.
Над камината бе гравиран девиз.
Фейгин напевно произнесе топъл поздрав. Джейкъб се поклони и му отправи дълго официално приветствие, само за да му достави удоволствие. Кантът редовно го беше посещавал в болницата. Отначало се чувстваха неловко — и двамата бяха убедени, че са много задължени един на друг. Накрая се разбраха.
Когато бяха влезли в пътуващия по своята хиперболична орбита слънчев кораб, спасителите от ТААСФ се бяха удивили от състоянието на екипажа. От смачканото тяло на принга не бе останало почти нищо. Ала най-много ги бе поразил Фейгин, увиснал с главата надолу на онези малки остри шипове на кореновите си възли. Студът не беше унищожил почти една четвърт от клетките му и изглежда той бе понесъл много по-добре от хората бурното пътуване във фотосферата.