Нито една от огромните Игли не можеше да му омръзне. Тънките керамични стени, които поддържаха в трийсеткилометровите сгради налягане като на морското равнище, бяха покрити с гигантски стенописи — колосални летящи птици и псевдонаучнофантастични космически битки, копирани от списания от двайсети век. Никога не бе изпитвал клаустрофобия.
И все пак се радваше, че е на борда на „Бредбъри“. Някой ден от носталгия можеше да посети Шоколадовата игла на върха на Маунт Кения. Ала другата, онази в Еквадор — надяваше се никога повече да не види Ваниловата игла.
Въпреки че се намираше на хвърлей камък от Каракас. Въпреки че щяха да го посрещнат като герой, като човека, спасил единственото инженерно чудо на Земята, впечатлило дори галактяните.
Спасяването на Иглата му бе струвало Таня и голяма част от ума му. Прекалено висока цена.
Когато отиде да потърси корабния бар, Земята вече се бе превърнала в диск. Изведнъж му се прииска да има компания. Когато се бе качил на борда, не се чувстваше така. Едва беше измислил оправдания за пред Глория и другите в Центъра. Освен това не бяха пристигнали много от научните материали по слънчева физика, които бе поръчал, и трябваше да му ги пратят на Меркурий. Накрая вече се беше чудил как изобщо се е оставил да го убедят да замине.
Джейкъб мина по главния корабен коридор, който представляваше „екватора“ на „Бредбъри“, и откри оживения, слабо осветен ресторант. Той се запровира между групите от разговарящи и пиещи пътници и се запъти към бара.
Мнозина от четирийсетината посетители бяха работници, наети за работа на Меркурий. Доста от тях си бяха пийнали повечко и шумно приказваха или просто зяпаха наоколо. Някои тежко преживяваха напускането на Земята.
Неколцина извънземни седяха на възглавници в предназначения за тях ъгъл. Един от тях, синтиянин с лъскава козина и дебели слънчеви очила, се бе настанил срещу Кула, чиято голяма глава безмълвно кимаше, докато прингът изискано пиеше със сламка от бутилка, като че ли пълна с водка.
Няколко души стояха наблизо, нещо типично за ксенофилите, които се вкопчваха във всяка дума, дочута от разговор между извънземни, и жадно чакаха възможност да им задават всевъзможни въпроси.
Джейкъб се поколеба дали да не отиде в ъгъла. Можеше да се окаже, че познава синтиянина. Но там имаше прекалено много хора. Той предпочете да си вземе нещо за пиене и да види дали някой не разказва интересна история.
Скоро се включи в група, която слушаше приятно преувеличения разказ на един минен инженер за срутвания и спасителни операции в дълбоките мини под „Хермес“. Макар че трябваше да напряга слух, за да чува, Джейкъб все още можеше да не обръща внимание на започващото главоболие… поне до края на историята, когато някой го мушна с пръст в ребрата и го стресна.
— Демуа! Това сте вие! — извика Пиер Ларок. — Какъв късмет! Ще пътуваме заедно и вече знам, че винаги ще има с кого да си разменям остроумия!
Журналистът носеше свободна лъскава роба. От висящата между зъбите му лула се издигаше синкав чистодим.
Джейкъб се опита да се усмихне, но някой го настъпи по крака и той изскърца със зъби.
— Здравейте, Ларок. Читателите ви не се ли интересуват повече от материали за разкопките в Перу или…
— Или от други подобни драматични доказателства, че нашите първобитни предци са били ъплифтирани от древни астронавти ли? — прекъсна го Ларок. — Да, Демуа, скоро тези доказателства ще са толкова категорични, че даже кожите и скептиците в Съвета на Конфедерацията ще признаят грешката си!
— Виждам, че самият вие носите ризата. — Джейкъб посочи към сребристата му туника.
— Нося робата на Деникеновото дружество през последния си ден на Земята в чест на Старите, които са ни дали възможността да пътуваме в космоса. — Репортерът премести лулата и чашата си в едната си ръка и с другата повдигна златния медальон, който висеше на шията му.
На Джейкъб му се стори, че ефектът е малко театрален за възрастен човек. Робата и накитите изглеждаха женствени на фона на грубите обноски на французина. Трябваше да признае обаче, че много отиваха на отвратителния му изкуствен акцент.
— О, я стига, Ларок — усмихна се Джейкъб. — Даже вие ще се съгласите, че сами излязохме в космоса и че ние открихме извънземните, а не те нас.
— С нищо не се съгласявам! — разпалено отвърна журналистът. — Щом докажем, че сме достойни за патроните, които са ни дарили разум в мъглявото минало, щом ни одобрят, най-после ще разберем колко много тайно са ни помагали през всички тези години!