Фейгин отговори с няколко прещраквания. Бубакуб се обърна към него. Черните му очи блестяха, докато отвръщаше с гърлени звуци и сочеше с късата си ръка към Ларок. По гърба на Джейкъб полазиха тръпки от писукането на канта.
Пилът се завъртя и изхвърча от стаята, без да каже нищо на човеците.
Ларок онемя за миг. После умолително погледна Джейкъб.
— Какво направих?
Джейкъб въздъхна.
— Може би не обича да го наричат ваш братовчед, Ларок. — Той се обърна към Кеплър с намерението да промени темата. Ученият зяпаше към вратата, през която бе излязъл Бубакуб.
— Доктор Кеплър, щом не можете да ми дадете конкретни данни, навярно ще се съгласите да ми заемете някои материали за основите на слънчевата физика и за историята на „Потапяне в слънцето“?
— С удоволствие, господин Демуа — кимна Кеплър. — До вечеря ще ги имате. — Мислите му очевидно витаеха другаде.
— И на мен! — извика Ларок. — Аз съм акредитиран журналист и настоявам за информация за вашия злополучен проект, господин директор!
След първоначалното си изумление Джейкъб сви рамене. Трябваше да му отдаде дължимото. Безочието лесно можеше да мине за гъвкавост.
Кеплър се усмихна, сякаш не го бе чул.
— Моля?
— Великата суета! Този ваш проект „Потапяне в слънцето“, дето поглъща пари, с които можехме да култивираме земните пустини или да си осигурим по-голяма Библиотека! Суетата на този проект да проучваме нещо, което по-добрите от нас са разбирали още преди ние да станем човекоподобни маймуни!
— Вижте, господине. Конфедерацията финансира проучването… — Кеплър почервеня.
— Проучване! Бабини деветини! Търсите нещо, което вече фигурира в галактическите Библиотеки, и позорите всички ни като изкарвате хората глупаци!
— Ларок… — започна Джейкъб, но французинът беше неудържим.
— Ами вашата Конфедерация! Тъпчат Старите в резервати като едновремешните индианци! Забраняват достъпа до Библиотечния клон! Допускат да продължи този абсурд, за който всички ни се смеят, това твърдение, че разумът на Земята бил възникнал спонтанно!
Кеплър заотстъпва пред яростта на журналиста. Лицето му пребледня и той запелтечи:
— Аз… не смятам…
— Ларок! Стига!
Джейкъб го стисна за рамото, дръпна го настрани и настойчиво прошепна в ухото му:
— Стига, човече, нали не искате да ни посрамите пред почитаемия кант Фейгин?
Очите на Ларок се разшириха. Горните клони на извънземния раздразнено шумоляха. Накрая французинът сведе поглед.
Вторият гаф очевидно му дойде много. Той измърмори някакво извинение на Фейгин, гневно стрелна с очи Кеплър и си тръгна.
— Благодаря за специалните ефекти, Фейгин — каза Джейкъб.
Отговори му изсвирване, кратко и тихо.
5.
РЕФРАКЦИЯ
От разстояние четирийсет милиона километра слънцето представляваше оживял ад. То кипеше в черния космос и вече не беше онази ярка точка в небето, която децата на Земята взимаха за даденост и несъзнателно избягваха да гледат. Слънцето привличаше. Човек изпитваше потребност да го наблюдава, ала тази потребност бе опасна.
От „Бредбъри“ слънцето имаше големината на монета от пет цента, гледана от трийсетина сантиметра. Спектърът му беше прекалено ярък за човешките очи. Капитанът нареди да затъмнят корабните стазаекрани и да затворят илюминаторите.
Прозорецът на Лио5 в залата остана отворен и през него пътниците можеха спокойно да наблюдават животворния диск.
Една нощ на път за кафемашината Джейкъб спря пред кръглия илюминатор. Беше се събудил след неспокоен сън в малката си каюта. В продължение на няколко минути гледа с полусънни очи, докато не го сепна фъфлещ глас.
— Така изглежда вашето шлънце от афелия6 в орбитата на Меркурий, Джейкъб.
Кула седеше до една от малките масички в сумрачната зала. Светещите цифри на стенния часовник зад извънземния показваха 04:30.
Съненият глас на Джейкъб прозвуча дрезгаво.
— Толкова ли… хм… сме близо?
Кула кимна.
— Да.
„Зъбите“ на принга не се виждаха. Големите му устни се свиваха и издаваха смешно съскане всеки път, щом се опиташе да произнесе звука „с“. На слабата светлина очите му отразяваха червеното сияние на слънцето.
— До прищигането ощават шамо още два дни — каза Кула. Ръцете му бяха скръстени на масичката пред него. Широките гънки на сребристата му роба покриваха половината от повърхността й.
Джейкъб леко се олюля и се обърна да погледне към прозореца. Слънчевият диск затрептя пред очите му.
— Добре ли ши? — тревожно попита прингът и понечи да се изправи.