Но иначе Джейкъб не познаваше друг извънземен с чувство за хумор, толкова близко до човешкото. Освен Фейгин, разбира се.
И сега, когато скоро щяха да кацнат, Кула мълчаливо стоеше до своя патрон — при това със същото неразгадаемо изражение като на Бубакуб.
Кеплър леко го потупа по ръката. Ученият посочи към илюминатора.
— Съвсем скоро капитанът ще затвори стазаекраните и ще започне да намалява скоростта на времепространствения поток. Ефектът ще ви се стори интересен.
— Мислех, че корабът оставя тъканта на пространството да се плъзга покрай него като сърф, който вълните изхвърлят на пясъка.
Кеплър се усмихна.
— Не, господин Демуа. Това е масово заблуждение. „Космическо сърфиране“ е просто израз, използван от популяризаторите. Когато става дума за времепространството, не може да се говори за „тъкан“. Пространството не е материално. Всъщност, когато се приближаваме към дадена планетарна ексцентричност — изкривяване на пространството, предизвикано от планета, — постоянно трябва да променяме параметрите, с които измерваме пространството и времето. Сякаш природата иска постепенно да променяме дължината на метричните си еталони и скоростта на часовниците си, когато се приближаваме до голяма маса.
— С други думи капитанът контролира спускането ни, като оставя тази промяна да се извършва бавно, така ли?
— Точно така! Преди, разбира се, адаптацията беше много по-рязка. Метриката се регулираше чрез използване на дюзите. Сега просто навиваме излишните параметри като топ плат в стаза. Ах! Пак тази „материална“ аналогия!
Кеплър се усмихна.
— Един от полезните странични продукти от този процес е неутроният, но основната цел е безопасното кацане.
— И какво ще видим, когато най-после започнем да тъпчем пространството в чувала?
Ученият посочи към илюминатора.
— Вече го виждате.
Звездите навън угасваха. Безбройните ярки точици, чиято светлина пропускаха дори затъмнените екрани, бавно потъмняваха пред очите им. Скоро останаха само няколко, бледоохрави на черния фон.
Планетата под тях също се промени.
Отразената от Меркурий светлина придоби оранжев оттенък. Повърхността вече бе почти съвсем тъмна.
И се приближаваше. Хоризонтът бавно, но забележимо, се изравняваше. Особеностите на повърхността, които доскоро едва се различаваха, сега ставаха все по-ясни.
В огромните кратери се появиха други, по-малки. Когато корабът се спусна край назъбения ръб на един от тях, Джейкъб видя, че той също е покрит с отвори.
Хоризонтът на малката планета се скри зад планинска верига и човекът изгуби всякаква перспектива. Повърхността под него изглеждаше еднаква. Как можеше да определи на каква височина се намират? Това долу планина ли беше или скала? Дали щяха да кацнат след една-две секунди?
Усещаше, че наближават. Сивите сенки и оранжевите върхове сякаш бяха на една ръка разстояние.
Очаквайки корабът всеки момент да кацне, Джейкъб се изненада, когато един от отворите се понесе насреща им и ги погълна.
Докато се готвеха за слизане, Джейкъб ненадейно си спомни какво бе направил преди да изпадне в лекия транс, докато Кеплър беше в тоалетната.
Скришом и с опитна увереност бе пребъркал джобовете на сакото на учения, беше взел по таблетка от4 всяко шишенце и бе извадил един молив, без да размаже отпечатъците от пръсти. Сега хапчетата и моливът бяха в страничния му джоб.
Значи вече се беше започнало, мислено изпъшка той.
И стисна зъби.
Този път щеше да се справи със случая сам! Не му трябваше помощ от неговото алтер его.
Джейкъб удари с юмрук по бедрото си, за да сподави странното доволно усещане в пръстите си.
ЧАСТ III
По време на затъмнение преходният пласт между короната и фотосферата (слънчевата повърхност, гледана в бяла светлина) прилича на яркочервен пръстен около слънцето и затова се нарича хромосфера. При внимателно наблюдение се оказва, че хромосферата не е хомогенен слой, а бързо променяща се влакнеста структура. Описват я като „горяща прерия“. От нея изригват многобройни струи, наречени „спикули“, които достигат височина няколко хиляди километра. Червеният цвят се дължи на доминирането на радиация в алфа-линията на водорода. Изключително трудно е да разберем какво става в такъв сложен пласт…
7.
НАМЕСА
Когато излезе от каютата си и се запъти по сервизните коридори към извънземния сектор, д-р Мартин смяташе, че действа дискретно, а не потайно. По голите стени минаваха тръби и комуникационни кабели. По камъка лъщяха капки и миришеше на влажна скала.