Стигна до херметично затворена врата, над която светеше зелена лампа, задния вход на жилището на един от извънземните. Когато докосна сетивната клетка, вратата незабавно се отвори.
Отвътре бликна ярко зеленикаво сияние — възпроизведената слънчева светлина на звезда, отдалечена на много парсеци от Меркурий. Тя заслони очи с длан, извади чифт тъмни очила от кесийката на хълбока си и си ги сложи.
По стените бяха закачени напомнящи на паяжина гоблени на висящи градини и извънземен град, издигнат върху планински скали. Той искреше, сякаш се виждаше през водопад. Стори й се, че почти чува музика, носеща се точно извън честотния обхват на слуха й. Дали това обясняваше задъхването и нервността й?
Бубакуб се изправи от покритата с възглавници платформа и се приближи да я посрещне. Сивата му козина лъщеше. При ослепителната светлина и гравитацията от 1,5 g в апартамента си пилът изобщо не изглеждаше „симпатичен“, какъвто й се бе струвал преди. Тялото му излъчваше сила.
Устата на извънземния се раздвижи. Гласът му, излъчен от висящия на шията му механичен преводач, звучеше гладко, макар че думите бяха отсечени и ясно разграничени.
— Добре. Радвам се, че идваш.
Мартин изпита облекчение. Представителят на Библиотеката изглеждаше спокоен. Тя леко се поклони.
— Привет, пил Бубакуб. Дойдох да попитам дали си получил нова информация от Библиотечния клон.
Бубакуб отвори уста, пълна с остри като игли зъби.
— Влез и седни. Да, добре, че питаш. Имам нов факт. Но ела. Първо си вземи нещо за ядене и пиене.
Когато мина през преходното гравитационно поле на прага, Мартин сбърчи лице. Усещането винаги бе неприятно. В стаята се почувства така, сякаш тежеше седемдесет килограма.
— Не. Благодаря, току-що ядох. Ще седна. — Тя си избра стол, предназначен за хора, и предпазливо се настани. Седемдесет килограма бяха повече, отколкото трябваше да тежи човек!
Пилът отново се просна на възглавницата си срещу нея. Мечата му глава беше малко над равнището на краката му. Той я погледна с черните си очички.
— Получих мазерно съобщение от Ла Пас. Казват, че нямало нищо за слънчеви призраци. Абсолютно нищо. Възможно е Клонът да е прекалено малък. Той си е малък, съвсем малък клон, както казах. Но някои чо-веш-ки офи-циал-ни лица ще направят голям въпрос от липсата на ин-формация. Мартин сви рамене.
— Аз не бих се безпокоила. Това само ще покаже, че за библиотечния проект са хвърлени прекалено скромни усилия. Един по-голям клон, за какъвто още отначало настоява моята група, определено щеше да даде резултати.
— Поисках дан-ни от Пи-ла с времева капсула. В Главния клон нищо не може да се обър-ка!
— Чудесно — кимна тя. — Притеснявам се обаче какво ще прави Дуейн, докато чакаме. Той е пълен с мъгляви идеи за общуване с призраците. Боя се, че по някакъв начин ще обиди псисъществата и после цялата мъдрост на Библиотеката няма да е достатъчна, за да поправим нещата. Важно е Земята да поддържа добри отношения с най-близките си съседи!
Бубакуб леко повдигна глава и постави късата си ръка зад нея.
— Опит-ваш ли се да излеку-ваш доктор Кеп-лър?
— Разбира се — сковано отвърна Мартин. — Всъщност се чудя как е успял да избегне Законите за условниците. В главата на Дуейн е пълен хаос, макар да признавам, че резултатът му от У-теста е в допустимите граници. Мисля, че успях да го стабилизирам. Но направо се побърквам, докато се мъча да установя основния му проблем. Неговите пристъпи на маниакална депресия напомнят за „светлинната лудост“ от края на двайсети и началото на двайсет и първи век, когато обществото едва не загинало от психическото въздействие на екологичния шум. Това почти унищожило индустриалната култура и довело до период на потисническо управление, което днес хората евфемистично наричат „Бюрокрацията“.
— Да. Чел съм за опита за само-убийство на вашата ра-са. Струва ми се, че след-ващия период, за който говориш, е бил време на мир и покой. Но това не е моя работа. Имате къс-мет, че сте не-кадър-ни даже да се самоубиете. Но да не се отклоняваме. Какво става с Кеп-лър?
Гласът на пила звучеше безизразно, но той правеше нещо с муцуната си… свиваше гънките, които му служеха за устни… и това показваше, че задава въпрос — не, че иска отговор. По гърба на д-р Мартин полазиха тръпки. „Той е арогантен — помисли си тя. — А изглежда, че всички останали го смятат за страхотна личност. Възможно ли е да са слепи за мощта и заплахата, които представлява присъствието на това същество на Земята? В своя културен шок те виждат човекоподобно мече. Дори симпатично! Нима само моят шеф и неговите приятели от Съвета на Конфедерацията са способни да разпознаят един демон от далечния космос?