Вездесъщите У-детектори играеха ролята на сито и свободно допускаха гражданите, но предупреждаваха условниците да не влизат в Извънземния резерват, а извънземните — да не излизат. Това напомняше за един факт, за който повечето граждани упорито избягваха да мислят: че много хора носят имплантирани предаватели, защото другите им нямат доверие. Мнозинството не искаше контакти между извънземните и онези, които психотестът определяше като „склонни към насилие“.
Очевидно Бариерата добре си вършеше работата. Тълпите от двете страни ставаха все по-многобройни, костюмите — все по-безумни, ала хората спираха на север от линията на У-стълбовете. Някои ризи и кожи навярно бяха граждани, но оставаха при приятелите си — от учтивост или може би в знак на протест.
Най-много хора имаше точно на север от Бариерата. Там ризите и кожите издигаха лозунгите си към бързо преминаващите коли.
Джейкъб продължи на автопилот, като се оглеждаше наоколо, заслонил очи с длан, и се наслаждаваше на гледката.
Един младеж отляво, увит със сребрист сатен от главата до петите, носеше плакат с надпис: „И човечеството е било ъплифтирано: пуснете на свобода нашите извънземни братовчеди!“.
Точно оттатък пътя стоеше жена с лозунг, закрепен на копие: „Сами сме си виновни… Извънземните — вън от Земята!“
Накратко, това беше спорът. Целият свят очакваше да види чии последователи са прави, тези на Дарвин или на фон Деникен. Ризите и кожите бяха само по-фанатичните представители на двата философски лагера, на които се разделяше човечеството. Въпросът: как се е появил като мислещо същество homo sapiens.
А може би ризите и кожите бяха нещо повече?
Първата група бе довела любовта си към извънземните почти до псевдорелигиозна лудост. Истерична ксенофилия?
Със своето пещерно одеяние и древен фолклор, неолитите се бореха за „независимост от извънземно влияние“ на базата на нещо по-фундаментално — страх от непознатите, могъщи извънземни. Ксенофобия?
Джейкъб беше сигурен в едно. Ризите и кожите бяха единодушни в негодуванието си. Негодувание от предпазливата компромисна политика на Конфедерацията към извънземните. Негодувание от Законите за условниците, които потискаха толкова много от тях. Негодувание от свят, в който никой вече не знаеше със сигурност корените си.
Един възрастен небръснат мъж привлече вниманието му. Той подскачаше нагоре-надолу, сочеше към земята между краката си и викаше нещо. Когато наближи, Джейкъб намали скоростта.
Човекът носеше кожено яке и шит на ръка кожен панталон. Виковете и подскачането му ставаха все по-диви.
— Пъ-пъ! — изкрещя той, сякаш нанасяше на Джейкъб ужасна обида. На устните му изби пяна и старецът отново посочи към земята.
— Пъ-пъ! Пъ-пъ!
Озадачен, Джейкъб почти спря колата.
Нещо профуча край лицето му отляво и се удари в прозореца пред другата седалка. По покрива се разнесе тропот и след секунди електромобилът беше обсипан от камъчета.
Той вдигна стъклото от своята страна, изключи автопилота и увеличи скоростта. Тънките метално-пластмасови стени на колата се огъваха под всеки удар. Изведнъж до него се появиха лица — напрегнати младежки лица с увиснали мустаци. Младежите тичаха отстрани, удряха автомобила с юмруци и крещяха.
До Бариерата оставаха само няколко метра. Джейкъб се засмя и реши да разбере какво искат. Той отпусна педала и се обърна, за да попита човека, който тичаше най-близо, юноша, облечен като научнофантастичен герой от двайсети век. Пъстрата тълпа край пътя размахваше стотици плакати.
Преди да успее да отвори уста, колата се разтърси. На предното стъкло се появи дупка и вътре се разнесе мирис на изгоряло.
Джейкъб натисна педала и се понесе към Бариерата. Редицата стълбове профуча край него и внезапно остана сам. В огледалото видя, че младежите викат и размахват юмруци след електромобила. Той се усмихна, отвори прозореца и им махна с ръка.
„Как ще обясня щетите на фирмата за автомобили под наем? — помисли си Джейкъб. — Дали ще ми повярват, ако им кажа, че са ме нападнали силите на императорски Китай?“
Нямаше смисъл да се обръща към властите. Местната полиция нямаше да е в състояние да направи нищо, без да извърши У-претърсване. А няколкото излъчвателя щяха да се изгубят сред множеството. Освен това Фейгин го бе помолил за дискретност.
Той свали прозорците и остави вятъра да разнесе дима. После докосна дупката от куршум в стъклото с върха на кутрето си и разсеяно се усмихна.
„Наистина ти достави удоволствие, нали?“ Едно бе да се наслаждаваш на адреналина, но съвсем друго — да се смееш в лицето на опасността. Радостта му по време на хаоса при Бариерата в известен смисъл го безпокоеше повече от загадъчната агресивност на тълпата… симптом от миналото му.