— Комендант Хелън Десилва изрази мнение, че климатичните условия са изненадващо спокойни. Тя каза, че това е изключително важно за решаването на някои научни проблеми, които не са свързани със слънчевите призраци. Взимането на необходимите данни ще отнеме съвсем малко време. Много по-малко от времето, спестено от тези отлични условия. С други думи, приятели, имате двайсетина минути да се приготвите.
Доналдсън подсвирна с уста. Той повика Джейкъб настрани и двамата се заеха да завинтят лазера и да заредят записите.
На няколко метра от тях д-р Мартин тършуваше в космическия си куфар и вадеше малки части от някакъв уред. Вече носеше своята псикаска и на Джейкъб му се стори, че я чува тихо да ругае:
— По дяволите, този път ще приказваш с мен!
22.
ДЕЛЕГАЦИЯТА
— „Каква е целта на тези създания от светлина?“ — пита репортерът. Но по-добре да попита: „Каква цел има човекът?“ Нашата цел е да пълзим на метафоричните си колене, без да обръщаме внимание на болката и с гордо вдигната брадичка да заявим на цялата вселена: „Вижте ме! Аз съм човек! Аз пълзя там, където другите ходят! Но не е ли чудесно, че мога да пълзя навсякъде?“
Адаптивността, твърдят неолитите, била специалитетът на човека. Той не може да тича бързо като ягуар, но може да тича. Не може да плува като видра, но може да плува. Зрението му не е остро като на ястреб и не може да събира храна в бузите си. Затова трябва да тренира очите си и да създава инструменти не само за да може да вижда, но и за да изпревари ягуара и видрата. Той може да прекоси арктическата пустош, да преплува тропическа река, да се покатери на върха на дърво и в края на пътуването си да построи красив хотел. Там ще се изкъпе и по време на вечерята ще се хвали с успехите си. И все пак през цялата писана история нашият герой никога не е бил доволен. Той копнее да открие мястото си в света. Иска да знае защо е тук! Вселената само се усмихва на въпросите му и му отвръща с двусмислено мълчание.
Той копнее за цел. И след като не може да изпълни желанието си, прехвърля своята ярост върху другите същества. Специалистите около него знаят ролите си и той ги мрази заради това. Те стават негови роби, негови протеинови фабрики. Превръщат се в жертви на геноцидния му гняв.
„Адаптивността“ означава, че не сме имали нужда от никой друг. Видове, чиито потомци някой ден можеха да са велики, са се превърнали на прах в холокоста на човешкия егоизъм.
Чиста случайност е, че сме станали еколози малко преди Контакта… и това е спасило главите ни от справедливия гняв на по-старите от нас. Или не е било случайност? Случайно ли е, че Джон Мюър18 и други след него са се появили скоро след първите потвърдени появи на извънземни?
Докато лежи в балон, отвсякъде заобиколен от измамна розова пара, репортерът се пита дали целта на човека може да е някакъв пример. Първородният гняв, много отдавна отблъснал нашите патрони, се изкупва с една комедия.
Надяваме се, че ще послужим за назидание и забавление на своите съседи, докато пълзим наоколо, зяпаме в почуда и често завиждаме на онези, които са въплъщение на удовлетворението и липсата на амбиция.
Пиер Ларок вдигна палеца си от бутона на записващото устройство и се намръщи. Не, последната част не му харесваше. Звучеше почти озлобено. По-скоро хленчене, отколкото критика. Всъщност всичко трябваше да се преработи. Липсваше спонтанност.
Той отпи от течнотръбата в лявата си ръка, после разсеяно започна да поглажда мустаците си. Корабът леко се завъртя и стадото блестящи пръстени пред него бавно се издигна. Маневрата бе отнела по-малко време, отколкото очакваше. Нямаше вече за кога да разсъждава за положението на човечеството. В края на краищата винаги можеше да продължи.
Но този момент беше изключителен. Той отново натисна бутона и повдигна микрофона към устата си.
— Бележка за преработка — каза французинът. — Повече ирония, повече за преимуществата от някои видове специализация. Да се спомене за тимбримите… че са невъобразимо по-адаптивни от нас. Кратко, с оптимизъм за бъдещето, ако се включи цялото човечество.
До този момент издигащото се стадо се бе състояло от малки пръстени, отдалечени на петдесетина километра. Сега се появи основната част. Най-близкият пръстен беше блестящо, въртящо се, синьо-зелено чудовище. По обиколката му бързо се смесваха сини линии като мотиви по лъскав плат. Обгръщаше го бял ореол.
Ларок въздъхна. Това щеше да е най-голямото му предизвикателство. Когато разпространяха холоси на тези същества, всички щяха да видят до каква степен са точни думите му. И все пак изпитваше тъкмо обратното на онова, което трябваше да накара да изпитва публиката. Колкото по-дълбоко в слънцето потъваше корабът, толкова по-малко се вълнуваше той. Сякаш всичко това не се случваше в действителност. Съществата изобщо не му се струваха истински.
18
Джон Мюър (1838–1914) — американски натуралист, изследовател и писател, роден в Шотландия. — Б.пр.